Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Том погледна палатката си и видя, че майка му върви тежко и бавно от умора, запалва малък огън от отпадъци и слага на него съдовете за готвене. Децата се бяха приближили още повече и със спокойните си, широко отворени детски очи следяха ръцете на майката. Стар прегърбен мъж изпълзя от една палатка като борсук и се заклати към новодошлите, шумно поемайки въздух. Той сложи ръце на гърба си и застана до децата, наблюдавайки майката. Рути и Уинфийлд стояха съвсем близо до нея и войнствено поглеждаха непознатите.
Том каза злобно:
— И тези праскови веднага ли трябва да се берат? Веднага щом узреят?
— Разбира се.
— А ако всички се наговорят и заявят: „Нека гният!“? Тогава няма ли веднага да повишат надницата?
Младежът вдигна глава и погледна Том — погледна го с насмешка.
— И таз добра, хубаво го измисли! Толкова ли ти стига умът?
— Аз съм изморен — отговори Том. — Цяла нощ седях на волана. А сега мога да се скарам за най-малкото нещо. Изморен съм като куче. Не се заяждай с мен. Отговори, когато те питат.
Младежът се усмихна.
— Да не помислиш кой знае какво, казах го просто ей тъй. Ти си тук отскоро. А тези, които са поработили в този край, ще разберат какво искам да кажа. И тези, на които са градините, също ще разберат. Слушай: за да се сговориш с другите и да действувате заедно, трябва водач — без водач не може: нали все някой трябва да говори! Стига той да отвори уста, веднага ще го хванат и хвърлят в затвора. Като се появи друг, ще тикнат и него там.
Том каза:
— Е, в затвора поне те хранят.
— Хранят тебе, но не и децата ти. Ще имаш ли полза от това? Да седиш в затвора, а децата ти да умират от глад.
— М-да — проточи Том. — М-да.
— И това не е всичко. За черните списъци чувал ли си?
— Какви са тези черни списъци?
— Опитай се тогава да кажеш нещо за сплотяването на работниците и ще видиш какво ще стане. Ще те снимат и ще разпратят снимката ти из цялата страна. Тогава никъде няма да намериш работа. А ако имаш и деца…
Том свали каскета си и го изви като кърпа.
— Значи, или вземай това, което ти падне, или ще умреш от глад; а ако посмееш да надигнеш глас — също ще умреш от глад! Така ли?
Младежът махна широко с ръка, показвайки скъсаните палатки и старите коли.
Том отново погледна майка си, която сега белеше картофи. Децата се приближиха още повече до нея. Той каза:
— Не, не съм съгласен с това. Та да не сме, дявол да го вземе, овци? Ще взема да извия някому врата.
— На някой полицай ли?
— На когото и да е.
— Побъркал си се, миличък — рече младежът. — Лесно ще се разправят с теб. Ти си човек неизвестен. Нямаш никакъв имот. И ще те намерят в някоя канавка със засъхнала кръв на лицето. А във вестника ще пише само един ред — знаеш какво, нали? — „Намерен е трупът на един скитник.“ И толкоз. Във вестниците има такива бележки колкото щеш, сам ще се увериш. „Намерен е трупът на един скитник.“
Том рече:
— Край този скитник ще намерят още един труп.
— Побъркал си се, миличък — повтори младежът. — Какво ще докажеш с това?
— Е, а ти как би постъпил? — Том погледна омазаното с грес лице на младежа, погледна го в очите, които изведнъж сякаш се бяха покрили с някакво було.
— Никак. Отдалеч ли сте?
— Ние ли? Да. Живеехме край Салисо, Оклахома.
— Скоро ли пристигнахте?
— Съвсем скоро — днес.
— И дълго ли смятате да останете тук?
— Не знам. Където намерим работа, там ще останем. Защо?
— Ей така. — И очите му отново се покриха с було.
— Ще вървя да спя — каза Том. — Утре рано ще тръгнем да търсим работа.
— Защо не — опитайте.
Том се обърна и тръгна към палатката си.
Младежът взе кутията с праха за пасване и пъхна в нея пръст.
— Хей! — извика той.
Том се обърна.