Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Кому е нужно това?
— Казвам ти, не знам. Някои го обясняват с това, че уж тук не искали да участвуваме в изборите, затова ни гонели от място на място. Други казват, че било, за да не ни дават помощ като безработни. А трети — за да не сме могли да се организираме. Не знам. Непрекъснато снова от едно място на друго. Някой ден и ти ще го изпиташ на гърба си.
— Та ние не сме скитници — не искаше да се съгласи с него Том. — Ние търсим работа. Каквото ни предложат, на всичко ще се съгласим.
Младежът остави отново маткапа и учудено погледна Том.
— Работа ли търсите? — повтори той. — Виж ти, работа! А според теб какво търсят другите? Диаманти ли? Задникът ми се изтърка да седя в тази кола и да търся от място на място работа! — И той отново се зае с маткапа.
Том погледна мръсните палатки, жалката покъщнина около тях, старите автомобили, безформените дюшеци, изнесени на слънце, опушените тенекии над почернелите от дима ями. Той тихо попита:
— И какво, няма ли работа?
— Засега не съм чул. Може би по-късно да има. Сега тук не прибират никакви реколти. За гроздето е рано, за памука е също рано. Ще продължим напред веднага щом свърша с пасването. Аз, жена ми и децата ми. Казват, че по̀ на север имало работа. Ще отидем натам, към Салинас.
Том видя, че чичо Джон, баща му и проповедникът опъват брезента и че майка му, застанала на колене, мете праха от дюшеците. Новите съседи бяха заобиколени от кръг деца — мълчаливи, боси, с мръсни лица. Том каза:
— В нашия край раздаваха едни листчета — оранжеви. На тях пишеше, че тук им трябват много хора — за прибиране на реколтите.
Младежът се разсмя.
— Тук, както казват, са пристигнали триста хиляди души и навярно всяко семейство от тях е виждало такова листче.
— Щом не им трябват хора, какъв смисъл има да печатат такива листчета?
— Понапрегни си малко мозъка.
— Искам да разбера каква е тази работа.
— Слушай — рече младежът. — Да кажем, че ти предлагаш работа, а за нея се яви само един желаещ. Значи, колкото ти поиска той, толкова ще му дадеш. Сега да кажем, че при тебе дойдат не един, а сто души. — Той остави инструмента. Погледът му стана суров, гласът звучеше рязко. — Да кажем, че всичките сто души искат непременно тази работа. Да кажем, че те имат деца и децата им са гладни. За някакви си десет цента те може да се нахранят с кутия каша. Да кажем дори, че и с пет цента можеш да купиш нещичко. А за твоята работа са дошли цели сто души. Предложи им, да речем, пет цента и те едни други ще се избият. Знаеш ли колко ми платиха на последното място? Петнайсет цента на час. За десет часа — долар и половина. А да живееш там наблизо, не разрешаваха. Докато стигна до мястото на работата, сума бензин изгарях. — Той се задъхваше от гняв, очите му горяха от омраза. — Ето защо печатат тези листчета. Петнайсет цента на час за полска работа… А с парите, които собствениците икономисват, може да се напечатат планини от такива листчета.
Том рече:
— Виж ги ти, лайнарите!
Младежът рязко се разсмя.
— Лайнари, а? Поживей тук малко и ако някъде ти замирише на рози, извикай ме да ги помириша и аз.
— Но тук трябва да има работа — настояваше на своето Том. — Тук има толкова овощни градини, лозя, зеленчук! Тук трябват хора. Видях със собствените си очи колко много нещо расте тук.
В палатката до колата заплака дете. Младежът влезе в нея и зад брезентовата стена се чу тихият му глас. Том взе маткапа и почна да пасва клапана, въртейки инструмента на по половин оборот ту на едната, ту на другата страна. Детето млъкна. Младежът излезе от палатката и се спря, гледайки Том.
— Браво, бива те — рече той. — Добре е, когато ти иде отръки. Голяма полза ще имаш от това.
— И все пак ти не ми отговори на въпроса — отново започна Том. — Сам видях колко много нещо расте тук.
Младежът клекна на земята.
— Слушай — каза той. — Работех в една градина. Грамадна. Краят й не се вижда. Беряхме праскови. Цяла година в нея работят девет души. — Той изразително замълча. — А когато прасковите узреят, за две седмици са нужни три хиляди души. Ако не намерят толкова, всичко ще изгние. И какво правят те? Разпращат тези листчета из цялата страна. Нужни са три, а пристигат шест хиляди души. И собствениците плащат на наетите колкото си искат. Ако пък не се съгласиш да работиш за толкова пари, довиждане — за твоето място ще се полакомят хиляда души. Късаш, късаш тези праскови и най-сетне се свършват. А в този край няма нищо друго. Само едни праскови, те всички зреят в едно и също време. Щом са обрани на едно място, значи, са обрани навсякъде. В този край повече няма какво да се прави. И господарите вече не те искат. А такива като теб са три хиляди. Работата е свършена. Кой те знае — може да си крадец, пияница или скандалджия. А освен това и видът ти не е кой знае какъв — живееш в стара палатка; местността е красива, а ти си се усмърдял тук. Няма какво да правиш повече на това място. И те изгонват — отивай другаде! Ето как стои работата.