Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
И ги подкара обратно по коридора, като вървешком събличаше шинела. Метна го на ръцете на едната и кимна отсечено на другата.
— Трябва да говоря с лорд Вандаариф — важна информация, извънредни дейности. Виждали сте принца, нали? Принц Карл-Хорст? Отговаряйте, когато ви питат!
И двете момичета направиха дълбок реверанс.
— Да, господине. Госпожица Лидия току-що отиде да се срещне с принца.
— Отлично — отсече Свенсон. — Аз съм от хората на принца. Нося жизненоважна информация за господаря ви, но не мога да се срещна с него в този вид, нали?
Заведоха го в някаква умивалня, пълна с бели дантели и почти задушаваща миризма на смес от ароматни свещи и сухи цветя, накиснати в парфюм.
Свенсон едва успя да се сдържи да не потрепери, когато видя отражението си в огледалото. Докато едната камериерка безрезултатно четкаше шинела му, другата намокри парче плат и започна да бърше лицето му, но той виждаше пълната безуспешност на усилията и на двете. Лицето му беше маска от кал, пот и засъхнала кръв — от собствените му рани и от тези на жертвите му. Светлорусата му коса, обикновено пригладена, бе разрошена и мръсна. Беше смятал просто да използва камериерките, за да се скрие и да намери информация, но не можеше да не се погрижи за окаяния си външен вид. Отблъсна суетящите се ръце и отупа прашната си куртка и панталоните.
— Погрижете се за шинела ми. Аз ще се оправя и сам.
Отиде до легена и натопи цялата си глава, после взе някаква хавлия и енергично започна да се бърше. По кърпата оставаха малки червени точки. Захвърли я, издиша с удоволствие и колкото можа зализа косата си назад с пръсти. Видя, че прислужницата с шинела гледа лицето му в огледалото.
— Вашата госпожица Лидия — обърна се той към нея. — Къде е сега? Къде са с принца?
— Тя тръгна с госпожа Стърн, господине.
— Капитане — поправи я другата. — Капитан сте, нали?
— Много наблюдателно — отговори Свенсон и се насили да се усмихне добродушно. Извади монокъла от джоба си и си го сложи. — Какво става с шинела?
Грабна го от ръцете й и попита:
— Та накъде тръгна госпожа Стърн?
Камериерките му посочиха едно странично стълбище, което иначе не би забелязал — до него се стигаше през нищо незабележителна врата, разположена до едно огледало.
Свенсон тръгна по него и се замисли. Вървеше по стъпките на Карл-Хорст и неговата годеница — но дали те не водеха и към госпожица Темпъл и Елоиз? Кликата щеше да се постарае да държи госпожица Темпъл и подобните й далеч от гостите или „последователите“ си, както госпожица Пул арогантно ги определяше, възможно най-дълго. Щом не бяха нито на този, нито на горния етаж, така поне щеше да слезе, без да го видят. Но какво щеше да стане, ако намереше принца преди жените — щеше ли това да сложи край на търсенето му? За миг си представи успешното си завръщане в Мекленбург, към живота, отдаден на дълга, да се грижи за онзи идиот принца. Какво тогава щеше да стане с договора му с Чан и госпожица Темпъл на покрива на „Бонифас“? Как можеше да избира между двете?
Стълбището беше по-тясно от главното, но, така да се каже, само колкото сфинксът е по-малък от пирамидите, защото беше великолепно. Всяко стъпало бе сложно изработено от дърво в различни цветове, а стените бяха изрисувани в изключително правдоподобно подобие на византийските мозайки на Юстиниан и Теодора в Равена. Свенсон едва не подсвирна при мисълта за парите, похарчени от Робърт Вандаариф за изпълнението само на това странично стълбище, а после безуспешно се опита да изведе от тази предполагаема сума цената за превръщането на затвора Харшморт в имението Харшморт. Това бе богатство, което се простираше отвъд способността му да борави с числа.
Очакваше най-долу да види врата към вестибюла на първия етаж, но такава нямаше. Вместо това намери отключена врата, подобна на кухненска врата на пружина. Близо до кухните ли беше? Намръщи се за миг, опита се да определи местоположението си в къщата. При предишното си посещение беше влязъл през главния вход с принца и беше прекарал цялата вечер в лявото крило — близо до балната зала, а после в градината, където бе видял тялото на Трапинг. Сега се намираше в непозната територия. Бутна леко люлеещата се врата и надникна вътре.
Стая с голи дървени маси и прост каменен под. На една маса седяха двама мъже и две жени. Една по-млада жена, права, наливаше бира в дървени халби. И петимата бяха с прости вълнени дрехи. Между тях на масата имаше празно плато и дървени купички — слуги, които похапваха късно. Свенсон изправи рамене и влезе тържествено с най-добрата си имитация на майор Блах, като задълбочи акцента си и влоши дикцията си за максимална надменност: