Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— И на мен тъй ми се струва — съгласи се Сам.
— Само щуротии — продължаваше мистър Уелър, клатейки тъжно глава, — и ми е най-болно, Сами, кат ги виждам да си дават времето и силите да правят дрехи за тъмнокожи хора, дрехи, дет хич не им трябват, а не виждат другите християни, с кожа като кожа, дет им трябват дрехи. И ако останеше до мене, Сами, щях да ги туря тези мързеливци, пастирите, зад тежки колички, да ги тикат цял ден по тесни дъски от четиринайсет пръста, та кат нищо щяха да им се изпарят всички глупости от главите, тъй да знаеш.
Мистър Уелър изказа приятната си рецепта с много енергичен тон, с най-разнообразни кимания и извъртане на очи в допълнение, пресуши чашата си на един дъх и си изтърси пепелта от лулата с вродено достойнство.
Той тъкмо извършваше това действие, когато креслив женски глас се дочу от коридора.
— Ето я и драгоценната ти роднина, Сами — осведоми го мистър Уелър; и мисис Уелър се втурна в стаята.
— О, върнал си се вече, а? — рече мисис Уелър.
— Да, драга моя — отвърна мистър Уелър, като пълнеше отново лулата си.
— А мистър Стигинс дойде ли отново? — запита мисис Уелър.
— Не, драга моя, не — отвърна мистър Уелър, палейки лулата си по много находчив начин: подържа взетия с машата жив въглен от камината върху тютюна в лулата, — и освен това, драга моя, май няма да умра от мъка, даже той изобщо да не дойде.
— Уф, окаяник неден! — рече мисис Уелър.
— Благодарности, любов моя — рече мистър Уелър.
— Хайде, хайде, татко — намеси се Сам, — без любовни излияния пред чужди хора. Пък ето го и преподобния джентълмен, тъкмо влиза.
При това съобщение мисис Уелър набързо избърса сълзите, които току-що бе успяла да изтръгне от очите си, а мистър Уелър придърпа намусено своя стол в един ъгъл до камината.
Мистър Стигинс лесно се остави да го придумат да изпие още една чаша топъл грог с ананасов ром и втора чаша, и трета; а след това се подкрепи с лека вечеря, преди да започне с нови сили. Мистър Уелър седеше до него и всеки път, когато успяваше да го направи, без да го види съпругата му, този джентълмен показваше на своя син бушуващите в гърдите му чувства, като размахваше юмрук над главата на заместник-пастира: действие, доставящо истинска наслада и задоволство на сина, още повече, че мистър Стигинс продължаваше спокойно да си пие от топлия грог с анасонов ром, без да забелязва какво става около него.
Разговорът се водеше главно от мисис Уелър и преподобния мистър Стигинс; а разискваните въпроси засягаха най-вече добродетелите на пастира, заслугите на неговото паство и ужасните престъпления и прегрешения на всички останали: изказвания с висока научна стойност, прекъсвани понякога от по-възрастния мистър Уелър с далечни намеци за някой си джентълмен на име Уокър и други текущи коментарии от този вид.
Най-после мистър Стигинс, показвайки множество съвсем явни признаци, че е погълнал повечко грог с ананасов ром, отколкото можеше въобще да поема, си взе и шапката, и сбогом; а Сам биде веднага след това заведен до стаята си от своя баща. Почитаемият възрастен джентълмен му стисна поривисто ръката и бе явно склонен да размени няколко думи със сина си, но съглеждайки мисис Уелър, запътена към него, вероятно се отказа от това си намерение и отведнъж му пожела спокойна нощ.
Сам стана рано на следната сутрин и след като закуси на бърза ръка, бе готов да се завърне в Лондон. Едва бе прекрачил прага на портата, когато баща му се изправи пред него.
— Отиваш си, а, Сами? — рече мистър Уелър.
— Да, веднага — отвърна Сам.
— Иска ми се да можеше да го завържеш хубавичко тоз Стигинс и да го вземеш с тебе — рече мистър Уелър.
— Срамно ми е за теб! — укори го Сам. — Защо го оставяш въобще да си показва червения нос в „Маркиз Гранби“?
Мистър Уелър старши впи замислен поглед в сина си и отговори:
— Щот съм женен човек, Сами, щот съм женен човек. Когато станеш и ти женен човек, Сами, ще разбереш доста неща, дет не ги разбираш сега; но дали си струва да се измъчиш толкоз, за да научиш толкоз малко, както казало момчето от приюта, когат’ стигнало до края на азбуката, туй е въпрос на разбиране. Аз мисля, че не си струва.
— Е, хайде — рече Сам, — довиждане.
— Стой бе, Сами, стой — отвърна баща му.
— Едно само мога да ти кажа — рече Сами и се спря, — ако аз бях стопанинът на „Маркиз Гранби“ и тоз ми ти Стигинс идеше да си пече филии на мойто огнище, щях…