Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Само че не й допадна. Не й харесваше синът й да говори като мъж.
„Шърли…“
Позволяваше си да я нарича по име! До този момент не я бе наричал по име.
„Отлитам за Ню Йорк, там ще изчакам решението дали ще бъда приет в Джулиард Скул. Не искам да оставам тук. Случиха се доста неща, които не одобрявам…“
Какви ли са тези „доста неща“? Срещата с баща му? Оливър в леглото й? Някаква история с момиче? Нова кавга с Ортанс?
„Стара майка е в течение. Тя ще ми помага за начало…“
Допитал се е до стара майка, така излиза. Стара майка е дала съгласието си.
„Имам нужда да живея сам. Ти беше идеалната майка, достойна за възхищение, беше ми и майка, и баща, възпита ме с мъдрост, с такт и чувство за хумор, за което ще ти бъда вечно признателен… Ако съм станал такъв, какъвто съм, заслугата е изцяло твоя и затова ти благодаря. Дойде време да си тръгна и ти трябва да ме оставиш да го сторя. Вярвай в мен. Гари.“
Готово! Беше отпратена само с няколко реда.
Имаше послепис.
„След като се установя, ще ти съобщя адреса и телефонния номер. Засега можеш да ми пишеш имейли. Редовно ги преглеждам. Не се безпокой. Take care…“
Край на съобщението. Край на щастливото време. По-щастливо, отколкото с който и да е мъж.
И какво ще правя отсега нататък?, мърмореше си тя, следейки с поглед автомобилите по улицата, минувачите, борещи се с вятъра, който обръщаше чадърите им, входа на метрото, поглъщащ забързаните тъмни мравешки колони от дребни човечета. Дъждовни и житейски бури и вихрушки.
Животът не обича покоя.
На сцената се появи Оливър.
С вида си на скромен крал, с гръмогласния си смях на нежен ненаситник…
Смях, който обхващаше няколко октави, който преливаше от думи, лееше се като шумен и весел поток и завладяваше всичко наоколо. Чуваше се отдалеч, беше заразителен, направо да му завидиш и да си кажеш, какъв щастлив човек!
А и начинът му да се люби, както се меси хляб — с невероятна обич…
Ръцете му я галеха, мачкаха я, вливаха в нея обещания за мир за света и за мъжете и жените, които се обичат…
Нежните му плахи, изпълнени сякаш с почтителност и уважение целувки, докато в душата й неотклонно напираше желание, следа от стара рана, която искаше пак да се отвори, да се излее… Не така, не така… Тези думи постоянно се сблъскваха с целувките на Оливър, с учудения му, благ поглед, с прегръдките му, в които тя се мяташе, очаквайки нещо друго, което не дръзваше да изрече.
Което не знаеше в какви думи да облече.
Въртеше се в кръг. Нервирана. Искаше да го нарани, да го раздразни като тореадор, който обстрелва бика с разноцветни стрелички, но той й разтваряше широко обятията си, разтваряше й живота си, за да се настани в него.
Той искаше душата й.
А именно душата й бе голямата й грижа.
Не искаше да я дели с никого. Нямаше вина за това.
Научила се бе да се отбранява, да раздава удари, никога не се бе учила да се отдава. Даваше, броейки монетите, недоверчива като бакалка, която връща рестото до стотинка и не признава кредита.
Позволяваше да я прегръща, да я слага на голямото легло, правеше всичко възможно да го следва, да говори на неговия език, след което ставаше, побесняла, четкаше косата си, докато кожата на главата й се разкървави, вземаше врял душ, пускаше ледена вода, стиснала зъби, се търкаше безмилостно с ръкавицата от конски косми, гледайки го мрачно.
Той си тръгваше. Щял да дойде пак довечера да я заведе на концерт, прелюдии от Шопен, нали се сещаш, твоят любим опус 28, след което ще отидем да вечеряме в ресторантчето на „Примроуз Хил“, което открих онази вечер на връщане от запис, и ще се наслаждаваме на Лондон отвисоко, ще пием хубаво, отлежало френско вино, бургундско или бордо, ти какво ще пиеш, защото аз харесвам и двете, заключаваше той, пускайки веселия си гръмък смях.
Той я подушваше, преди да тръгне. Имам нужда да те подуша, хм… ухаеш прекрасно, тя го отблъскваше, пъдеше го, смеейки се, за да прикрие неудобството си.
Подпираше се на вратата. Вдигаше очи към небето. Най-после сама! Господи, каква лепка!
Махна се, отиде си. Разбра, че тя не го обича…
Повече нямаше да се върне.
Едва се сдържаше да не се втурне след него по стълбите и да го настигне.
Значи… го обичам, дивеше се тя на глас. Това ли е любовта? Имам предвид истинската любов? Дали трябва да започна да се уча да обичам? Да го обичам, него? Да се откажа от тези схватки, от които излизам невредима, за да се сблъскам с друга, много по-страшна опасност? Опасността да обичаш някого с цялото си сърце и душа? А моят гняв… на него дали ще му понесе? Дали ще се съгласи да се свие в някой ъгъл? Ще се наложи ли да се освободя от него? Как да постъпя?