Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но закуската и кафето не промениха настроението. Сложих пред Луси малка масичка и й поднесох сандвич и чаша кафе. Тя ми благодари, отчупи си парче от сандвича и го поднесе два-три пъти към устата си, ала почти не отхапа от него. Но кафе пийна. Сложих и пред Шефа кафе и сандвичи. Той ме погледна разсеяно и каза:
— Благодаря, Джек.
Но дори не даде вид, че яде, както направи Луси. Само взе чашата с кафето и я държа няколко минути в ръцете си, без да пийне глътка. Просто я държеше.
Аз изядох един сандвич и изпих чаша кафе. Когато си наливах втора, Шефа остави своята на масата и я разплиска.
— Луси — каза той. — Луси!
— Да — обади се тя.
— Знаеш ли… знаеш ли какво ще направя? — Той се наведе напред и продължи, без да дочака отговор: — Ще кръстя новата болница на негово име. На Том. Болница и медицински център „Том Старк“. Ще носи неговото име и…
Тя завъртя бавно глава и Шефа млъкна.
— Всичко това няма никакво значение — каза тя. — Ох, Уили, нима не разбираш? Тези неща нямат значение. Да издълбаеш нечие име на камък. Да го напечаташ във вестник. Какво от това? Той е моето чедо, нашето чедо, Уили, това е важното, а тези неща нямат значение, нима не разбираш това?
Той се облегна в креслото и в стаята отново се възцари тишина. Тя властвуваше с пълна сила и когато се върнах от масата на дежурната, където оставих подноса с недоядените сандвичи. Това беше предлог да изляза. Когато се върнах, часовникът показваше шест без двайсет.
В шест влезе Адъм. С посивяло каменно лице. Шефа стана и впи поглед в Адъм, но нито той, нито Луси произнесоха дума.
Адъм каза:
— Ще оживее.
— Слава богу — въздъхна Луси, но Шефа продължаваше да гледа втренчено Адъм.
Адъм издържа погледа му и накрая каза:
— Гръбначният мозък е силно повреден!
Чух как Луси ахна и когато се обърнах, видях я с оборена на гърдите глава.
Един миг Шефа остана като истукан. После вдигна ръце с разперени пръсти, сякаш искаше да сграбчи нещо.
— Не! — каза той. — Не!
— Повреден е — повтори Адъм. И добави: — Колкото и да ми е неприятно да ви го съобщя. — След това излезе от стаята.
Шефа се втренчи в затворената врата, после се отпусна бавно в креслото. И продължи да гледа вратата с широко отворени очи, а по челото му взеха да избиват капки пот. После се изопна рязко и в стаята се чу стон. Нечленоразделен, пълен с болка животински звук, изтръгнат от дълбините на туловището му.
— О-о! — изстена той. — О-о!
Луси Старк не сваляше очи от него. А той все още гледаше вратата.
И отново се разнесе стонът:
— О-о!
Тя стана и отиде при него. Не му заговори утешителни думи. Само стоеше до креслото, сложила ръка на рамото на мъжа си.
Стонът се разнесе още веднъж, но вече за последен път. После Шефа потъна в креслото, все още впил поглед във вратата, и задиша тежко. Така изминаха може би три-четири минути. После Луси го повика:
— Уили.
За първи път той вдигна поглед към нея.
— Уили — каза тя, — време е да си вървим.
Той стана и аз взех палтата им от канапето. Държах палтото на Луси да се облече, а после тя му държа неговото. Аз стоях настрана.
Тръгнаха към вратата. Шефа вървеше изправен и гледаше право пред себе си, но Луси по такъв начин го бе прихванала под ръка, че човек би останал с впечатление, че умело и внимателно води слепец. Отворих им вратата, а после изтичах пред тях да предупредя Захарчо да запали колата.
Шефа седна в автомобила, а след него и тя. Това малко ме изненада, но нямах намерение да се сърдя, че до фермата ще я откара Захарчо, а не аз. Въпреки кафето умирах за сън.
Влязох пак в болницата и отидох при Адъм. Той вече се готвеше да си тръгне.
— Какво е положението? — попитах го.
— Такова, каквото го описах — отвърна той. — Гръбначният мозък е повреден. Това означава парализа. Известно време крайниците ще бъдат напълно безчувствени. После мускулният тонус ще се възстанови. Но той няма да може да си служи с ръцете и краката. Физиологическите функции ще се извършват безконтролно. Като при бебетата. Кожата ще започне да се разранява. Ще намалее рязко устойчивостта срещу инфекции. Дихателните функции също ще бъдат нарушени. Вероятно ще заболее от пневмония. По правило рано или късно пневмонията довършва такива болни.