Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Искрицата не помръдна. Саймън устреми волята си към блещукаща светлинка.

В първия момент не можа да прецени дали наедрява, или си остава все така далечна и недостижима като звезда на хоризонта, колкото и да се приближава до нея. Но макар да не долавяше със сигурност дали блясъчето е по-близо, нещата около него започнаха да се променят. Където допреди малко беше само празното нищо, започна да долавя смътни очертания и силуети, които постепенно ставаха все по-категорични и осезаеми, докато най-после не започна да различава дървета и камъни… но всички бяха прозрачни като вода. Движеше се покрай някакъв хълм, но самата земя под него и покрилата я растителност изглеждаха съвсем незначително по-реални от ширналата се над главата му на мястото на небето пустош. Сякаш се носеше през пейзаж от чисто стъкло, но щом се заблуди за момент и стъпи върху една скала по пътя си, премина през нея.

„Аз ли съм призрак? Или самото място?“

Светлинката вече беше по-близо. Саймън успя да зърне отразеното й блещукане върху смътните силуети на дърветата, които я обкръжаваха. Приближи се още повече.

Блясъчето потрепваше на ръба на призрачна долинка в края на издадена прозрачна канара. Държеше го в ръцете си неясен сивкав силует. Щом Саймън се приближи, призракът се извърна. Призрак, ангел или демон, имаше лице на жена. Очите й се разшириха, въпреки че като че ли не го забелязваше.

„Кой е?“

Потъналото в сянка женско лице не помръдна, но със съзнанието си Саймън беше сигурен, че е проговорила тъкмо тя. Гласът й беше облекчително човешки.

„Аз съм. Изгубих се“. Саймън се запита как ли би се почувствал, ако някакъв странник се бе доближил до него сред гробната пустота. „Няма да ти направя нищо лошо“.

През женския силует премина вълна и за момент блясъкът на светлинката, която държеше до гърдите си, просветна по-ярко. Саймън се усети като пронизан от успокояваща топлина.

„Познавам те — изрече бавно тя. — Вече си идвал при мен“.

Не можа да схване смисъла на казаното.

„Аз съм Саймън. Ти коя си? Какво е това място?“

„Казвам се Мейгуин. — Долови тревожна нотка в гласа й. — А това е земята на боговете. Но ти сигурно знаеш и двете неща. Ти си пратеникът на боговете“.

Саймън не разбираше думите й, но изпитваше отчаяна нужда от компанията на друго същество, пък било и тази жена-призрак.

„Изгубих се — повтори той. — Може ли да остана да си поговорим?“

Стори му се някак важно да получи разрешението й.

„Разбира се — отвърна тя, но все така нерешително. — Моля, добре си дошъл“.

За момент я видя по-ясно. Печалното й лице беше обградено от гъста коса, носеше и качулка.

„Много си красива“, каза той.

Мейгуин се разсмя — Саймън по-скоро го усети, отколкото го чу.

„В случай че съм пропуснала да ти кажа, ти ми напомни, че съм много далеч от живота, който познавах. — Тя замълча. Светлинката запулсира. — Казваш, че си изгубен?“