Съдбовният кораб [bg]

Не можеше да го позволи. Въпреки писъците в дъното на съзнанието му, не можеше да го позволи. Миналото не можеше да бъде променено. Пребитото, умоляващо момче трябваше да бъде смълчано още веднъж. За един последен път трябваше да изтрие пълзящото, страхливо момче от паметта на света.

Джола тичаше надолу по палубата към него.

— Сър, за кораба, който забелязахме. Развяха флаг — голям и бял. Мирен флаг. Вдигнаха котва и се насочват към нас. — Въодушевените му думи замряха при гибелния поглед на Кенит. — Как желаете да постъпим? — попита тихо.

— Подозирам подлост — каза на Джола. — Съобщението на Фолдин ме предупреди за това. Няма да бъда подлъган от действията им. Ако се наложи, ще използвам този кораб и екипажа му за пример. Ако е някакво коварство, корабът и всички на борда му ще се озоват на дъното. — Накара очите си да срещнат тези на Джола. — Приготви се да чуеш много лъжи днес, Джола. Този конкретен капитан е много умен човек. Опитва се да използва жив кораб, за да залови жив кораб. Ние, разбира се, не бива да допускаме това да се случи.

Внезапно гърлото му се стегна от болка. В него се надигна ужас, че точно в този миг Джола може да се извърне към него и да види сълзите, неочаквано изпълнили очите му. Чувствата се променят, напомни си той. Това е давенето на момче, сълзите на момче, което вече не съществува. Престанах да чувствам това много отдавна. Не го чувствам.

Кенит се изкашля, за да прикрие моментната си слабост.

— Приготви мъжете — нареди му тихо. — Завърти ни и пусни котва. Вдигни мирен флаг, за да ги прикоткаме по-близо. Ще се престорим, че сме се хванали на въдицата. Ще помоля кораба да изпрати напред змиите. — Той показа зъби в подобие на усмивка. — Съмнявам се, че този Трел знае за нашите змии. Нека води мирните си преговори с тях.

— Сър — поздрави го Джола и бързо изчезна.

Кенит се придвижи напред. Потропването на дървения крак му звучеше твърде силно. Около него се щураха мъже, всеки с намерението да заеме поста си. Никой от тях не се спря, за да го погледне. Никой от тях вече не виждаше наистина него. Виждаха единствено Кенит, крал на Пиратските острови. И не беше ли това нещото, което винаги бе искал? Да бъде виждан като мъжа, в когото се бе превърнал? И все пак можеше да си представи как Парагон ще изреве поразено при вида на липсващия му крак или ще възкликне от възторг заради отличната кройка на брокатения му жакет. Изведнъж прозря, че триумфът не беше толкова сладък, когато го споделяше единствено с онези, които винаги бяха очаквали от него да успее. Сред всички морета в целия свят имаше само един, който наистина знаеше всичко, през което Кенит бе преминал, за да достигне тези висоти; само един, който можеше да разбере колко силно желан бе триумфът му и колко дълбоки бяха били ямите на нещастието. Само един, който можеше така пълно да издаде миналото му. Парагон трябваше да умре. Нямаше друг начин. И този път Кенит трябваше да се увери в това.