Златният бряг [bg]

— Абе — каза Франк Белароса полушеговито, — кой, по дяволите, е звездата в това шоу? Аз или ти? Не знаех, че си такава голяма клечка.

Станах и се запътих към спалнята си.

— Къде отиваш?

— В зад къщата.

— Не можеш ли да почакаш? Ще пропуснеш това.

— Въобще няма да ми липсва.

Влязох в спалнята си и след това в банята. Свалих си сакото и си измих ръцете и лицето.

— Мили Боже…

Какво пък, освен личните причини, поради които бях тук, оставаше фактът, че Франк Белароса не е виновен в убийството на Хуан Каранза.

— Не е виновен — казах аз на глас. — Не е виновен.

Вдигнах лице към огледалото и се погледнах в очите.

— Провали се, Сатър. Този път наистина се провали, златно момче. Хайде, признай го.

— Не — отвърнах аз, — направих това, което трябваше да направя. Което исках да направя. Това е трупане на опит, Джон. Полезен опит. Чувствам се добре.

— Кажи ми това след една-две седмици.

Аз съм единственият човек, когото познавам, който може да ме победи в някакъв спор, затова се обърнах, преди да съм казал нещо, за което после ще съжалявам.

Съблякох дрехите си на пода в банята и влязох под душа. Ах, колко приятно беше. Трите най-хубави неща в живота са пържолите, душът и сексът. Оставих водата да облива умореното ми тяло.

До утре сутринта тази история ще се е разпространила из всички вестници. „Дейли нюз“, главният нюйоркски хроникьор на мафията, ще я сложи на първа страница, а също и „Поуст“. „Ю Ес Ей Тудей“ ще й отдели малко място, а „Уолстрийт джърнъл“, понеже няма да видят нищо с новинарска стойност в самата история, само ще я споменат. Опасенията ми там бяха, че те ще решат, че историята не е Франк Белароса, а Джон Сатър от „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“. Всъщност те биха могли да ме унищожат. Горкият аз.

И до утре сутринта всеки в Латингтаун, Лоукаст Вели или въобще по Златния бряг, който не е успял да прочете за тази история в гореспоменатите вестници или е пропуснал да я чуе по радиото или по някаква случайност не е успял да я види по някоя от дванайсетте и повече осведомителни програми на нюйоркската телевизия, ще може да я прочете в местния вестник на Лонг Айлънд, „Нюздей“, където ще бъде обърнато специално внимание на местното момче Джон Сатър. Почти виждах заглавието: „Местен глупак забъркан в голяма каша.“ Е, може би не точно с тези думи. Но „Нюздей“ беше един наляво ориентиран вестник в един окръг, гъсто населен с републиканци, и му доставяше удоволствие да се държи враждебно към почти изчезналото дворянство. Щяха да се позабавляват с това.

Опитах се да си представя как ще реагират съдружниците ми, служителите във фирмата и двете ми секретарки, когато разберат, че мистър Сатър е разширил дейността на „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ и в наказателното право. Докато водата се разливаше над главата ми, аз си представих как майка ми и баща ми прелистват „Интернешънъл Хералд Трибюн“ в някой затънтен край на Европа, търсейки потресаващи истории за глад и политически репресии, и попадат на някаква малка статийка за мистър Франк Белароса, шеф на мафията в Ню Йорк. Майка ми ще каже: