![Златният бряг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/7/9/zlatniyat-bryag-bg-download.jpg)
Златният бряг [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Сатър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златният бряг [bg]». Краткое содержание книги:
Дойде ми наум, че единственото нещо, което липсваше на този обяд, беше сметката. Но тогава Франк извади пачка банкноти от джоба на панталона си и започна да хвърля петдесетачки около масата. Удари главния готвач с една петдесетачка, Патси с една петдесетачка и трима сервитьори, всеки с по една петдесетачка. Повика дори двама млади помощник-келнери и им пъхна в джобовете по една десетдоларова банкнота. Този човек знаеше как да се грижи за хората. Всички си пожелахме buon giorno и ciao.
Лени вече бе отишъл за колата, а Вини бе излязъл навън и оглеждаше улицата. Лени спря кадилака пред входната врата, а Вини отвори задната врата на колата, докато още бяхме в ресторанта. Вини направи знак през стъклото и едва тогава Белароса излезе от ресторанта. Вървях точно след него, но не твърде близо. Той се плъзна на задната седалка и аз седнах до него. Вини се шмугна отпред и Лени бързо потегли.
И този човек искаше да доведем тук жените? Осъзнай се, Франк.
А може пък това да бяха просто обичайните предпазни мерки. Искам да кажа, че дори когато в подземния свят цари мир, Франк Белароса си оставаше един предпазлив човек. Вероятно бих довел Сюзън тук със семейство Белароса. Нищо нямаше да се случи. Нали?
Пътувахме на юг по „Мот стрийт“, която е еднопосочна, както всички тесни улици в старата част на Манхатън.
— Хотел „Плаза“ — каза Франк на Лени.
Лени зави на запад по „Канал стрийт“, а след това на север по „Малбъри стрийт“, минавайки през сърцето на Литъл Итъли.
Известно време Белароса не отлепи поглед от прозореца, презареждайки италианската си душа. Не бях сигурен, но подозирах, че той не ходеше свободно по тези улици и че като знаменитост виждаше по-голямата част от света през тъмните стъкла на кола. Някак си ми стана жал за него.
Той се извърна към мен и каза:
— Мислех си, вероятно ти писна от всичко това.
(Може би да, а може би не.) Не отговорих.
— Ти направи това, заради което имах нужда от теб — продължи той, — изкара ме. Разбираш ли? Оттук нататък Джак Уейнстейн може да поеме работата. Той знае как да се оправи с онези отрепки от кабинета на щатския прокурор.
— От теб зависи, Франк.
— Аха. Тази работа може да загрубее. А ти имаш добра юридическа практика, имаш хубаво семейство. Имаш приятели. Хората ще те гледат накриво. Идете с жена си някъде и хубаво си починете.
Какъв мил човек. Чудех се какво ли е намислил.
— Ти решаваш, Франк.
— Не, сега ти решаваш. Не искам да се чувстваш принуден. И в двата случая няма да има проблем. Ако пожелаеш, свалям те на гарата и си отиваш вкъщи.
Предполагам, беше крайно време да се махна или да дам клетва за вярност. Този човек умееше да манипулира хората. Но вече знаех това.
— Може би си прав — казах аз. — Вече нямаш нужда от мен.
Той ме потупа по рамото.
— Точно така. Нямам нужда от теб, но те харесвам.
Тъкмо когато си мислех, че съм разбрал този човек, се оказа, че не съм. Така че отидохме в хотел „Плаза“.
Това, което не знаех, беше, че половината мафия в Ню Йорк щеше да се появи тази вечер.
29.
„Плаза“ беше любимият ми хотел в Ню Йорк и се радвах, че в това отношение вкусовете ни с Франк съвпадаха, тъй като очевидно щях да прекарам известно време тук.
Настанихме се в огромен апартамент с три спални, от които се виждаше Сентръл Парк. Персоналът, изглежда, оценяваше кои бяхме ние — или поне кой беше Белароса, — макар че не го показваха толкова явно, както paesanos в „Джулио“, и никой не изглеждаше особено притеснен.
Франк Белароса, Вини Адамо, Лени Патрели и Джон Уитмън Сатър седяха в просторната всекидневна на апартамента. Донесоха ни в стаята кафе, самбука и газирана вода „Pellegrino“ за мен (която открих, че действа като противоотрова при преяждане с италианска храна). Вече беше пет без двайсет и предположих, че всички искахме да хванем новините в пет часа по телевизията. Обърнах се към Франк:
— Не искаш ли да се обадиш на жена си преди пет?
— А, да.
Той взе телефона от края на масата и набра номера.
— Анна? О… — Той се подсмихна. — Как сте там? Не можах да те позная по гласа. Аха. Добре съм, в хотел „Плаза“. — Слуша няколко секунди, след това каза: — Аха. Под гаранция. Не е много. Мъжът ти свърши страхотна работа. — Той ми смигна, след това слуша още малко, и каза: — Аха, обядвахме в едно заведение, видяхме се с някои хора. Едва сега можах да се обадя… Не, не я събуждай. Остави я да спи. Ще се обадя по-късно. — Отново слуша, след това каза: — Аха. Тук е при мен. — Кимаше с глава, докато жена ми му говореше нещо, после й каза: — Искаш ли да говориш с него? — Белароса бързо ме погледна, след това каза в слушалката: — Окей. Може би той ще ти се обади по-късно. Слушай, налага се да останем тук няколко дни… Аха. Приготви му някои неща и кажи на Анна, че искам да ми опакова синия и сивия костюм, онези, които си направих в Рим… Аха. Освен това някои ризи, вратовръзки, бельо и други неща. Дайте всичко на Антъни и нека той прати някой да ги донесе тук. Довечера. Окей?… Пусни си телевизора за новините. Виж какво ще кажат, но не вярвай на нито една дума от това… Аха. — Той се разсмя, след това слуша малко: — Аха… Окей… Окей… До скоро.