Златният бряг [bg]

— Разбираш ли какво имам предвид? — каза Уейнстейн. — Мислех, че знаеш за това. Тези хора не можеш да ги разбереш, Джон. А казват, че евреите били коварни. Глупости, този човек… но, стига за това.

— Той наистина ли е в опасност? — поинтересувах се аз. — Питам, защото не искам да се окажа в кръстосания огън и не го казвам в преносния смисъл.

Уейнстейн отново се огледа и после каза:

— Латиноамериканските джентълмени никога няма да се захванат с него, а и всъщност не искат да се захващат с него сами, защото ще си навлекат много проблеми. Това е добре, защото те имат навика да стрелят безразборно, хванат ли веднъж автомата. При все това обаче — очите му шареха из навалицата в стаята, докато говореше, — някои от присъстващите тук могат и ще се захванат с него, ако подушат и най-малка размекнатост, ако сметнат, че той вече е по-скоро пасив, отколкото актив. — После добави: — Представи си едно ято от гладни акули и си представи още, че най-голямата акула е ранена и оставя кървава диря във водата. Колко й остава на тази голяма акула? Разбираш ли?

Кимнах.

— Не че не го харесват — каза Уейнстейн — или че не си е свършил работата. Но това е история. Те искат да знаят какво ще стане днес и утре. Основното при тези хора, господин адвокат, е да не влязат в затвора и да правят пари.

— Не — осведомих го аз. — Да не влязат в затвора и да правят пари е нещо допълнително. Основното при тези хора е уважението. Достойният вид. Смелостта. Capisce?

Той се усмихна и свойски ме потупа по бузата:

— Приемам поправката. Бързо схващаш.

След това каза:

— Обади ми се, когато имаш малко свободно време. Има за какво да си поговорим. Ще обядваме някъде.

— Само не в Литъл Итъли.

Той се разсмя, обърна се и поздрави някакъв мъж на италиански. Прегърнаха се, но не се целунаха.

Това щях да съм и аз след около година, ако не внимавам.

Някакъв много нисък и много дебел мъж се приближи към мен и ме блъсна с корема си, преди да успея да отстъпя назад.

— Ей — каза той, — аз ви познавам. Работите за Джими, нали? Джими Лип. Нали така?

— Точно така.

Той протегна дебелата си потна ръка:

— Поли.

Ръкувахме се и аз казах:

— Джони. Джони Сата.

— Аха. Ти си кръщелникът на Аниело, нали?

— Точно така.

— Как е той?

— Много добре.

— Значи ракът още не го е убил?

— Ъ… ами… не…

— Як кучи син е той. Видя ли го на погребението на Еди Лоло миналия месец? Беше ли там?

— Разбира се.