Златният бряг [bg]

Това беше една луда нощ. Телефонът звънеше непрекъснато и постоянно разни хора щъкаха навън-навътре, едни идваха, други си отиваха. Очевидно донът не се укриваше, а просто бе преместил приемната си от Алхамбра в „Плаза“. Обаждаха се и от пресата, поради което предположих, че слухът се е пръснал чрез персонала на хотела или вероятно чрез някои от поканените гости. Но Белароса не отговаряше на обажданията от пресата и ми каза да не правя никакви изявления до сутринта. Няколко находчиви, да не казвам безочливи репортери дори се появиха на вратата на апартамента, където ги пресрещаше Вини, официалният портиер на дон Белароса, с една странна реплика:

— Аз ще ви пусна да влезете, но няма да излезете оттам.

Никой не прие поканата. Но мога да се закълна, че чух гласа на Джени Алварез да спори с Вини.

Сервитьорите направиха импровизиран бар и носеха храна през цялата нощ. Телевизорът постоянно работеше, включен на канала само за новини, който предаваше историята с Белароса на всеки половин час с малки изменения. Почти не чувах телевизора от говора в стаята, но виждах Белароса и Сатър да слизат по онези стъпала на сградата на съда на всеки половин час.

Повечето от мъжете, които влизаха в апартамента, изглежда, бяха васали на великия padrone, капитани и лейтенанти в собствената му организация. Те го прегръщаха и го целуваха, а по-нискостоящите от тях се задоволяваха само с ръкостискане. Няколко по-възрастни мъже дори се поклониха, поемайки ръката му. Очевидно, те бяха дошли, за да засвидетелстват верността си към този човек, който бе техният дон. Странно, помислих си: тази т.нар. империя на Белароса ми напомняше средновековно княжество, където държавните закони или правилата на поведение не бяха написани, а просто се знаеха, и където нарушаването на клетвата се изкупваше със смърт, дворцовите интриги бяха яростни, а наследяването на престола ставаше чрез комбиниране на семейна кръв, съгласие и убийство.

Присъстващите мъже бяха облечени в стандартните сини, сиви и черни костюми на мафията, някои на райета. Костюмите почти можеха да минат за уолстрийтски, но, макар едва доловимо, се различаваха по нещо, ризите бяха предимно от лъскав сатен или коприна, а вратовръзките в тъмен монотон. Имаше много златни бутонели, скъпи часовници, дори украсени със скъпоценни камъни, игли за вратовръзка и на всяка лява ръка в тази стая, с изключение на моята, имаше диамантен пръстен.

Мъжете около мен говореха предимно на английски, но от време на време някой казваше нещо на италиански; просто едно-две изречения, които не можех да разбера естествено. Съжалих, че осем години в училище съм си губил времето да уча френски. За какво ми е френският? Да обиждам сервитьорите? Макар че ми свърши добра работа веднъж в Монреал, но това е друга история.