Златният бряг [bg]

Белароса, изглежда се отърси от замислеността си и се обърна към мен:

— Какво ще пиеш — капучино, еспресо или американско?

— Американско.

Той направи знак на един сервитьор и поръча. Кафето дойде, а след него и един човек с цял поднос сладкиши. Mamma mia, вече не можех да преглъщам дори собствената си слюнка. Но добрият стар Франк, изпълнявайки ролята и на домакин, и на сервитьор, настоя да ми опише всеки сладкиш, преди да ме попита кои два си избирам. Безполезно бе да се опитвам да откажа, затова си избрах два, а той каза, че не съм си избрал най-хубавите и ми избра други два.

Похапнах от сладкиша, който беше достатъчно хубав, за да му намеря място в стомаха си, а освен това си изпих и кафето. Побъбрихме с Патси, с Лучио и жена му и с неколцина от сервитьорите. Всички изглеждаха доволни, че обядът приключваше без кръвопролитие. Патси ми се усмихна:

— Хареса ли ви всичко?

— Много беше хубаво.

— Някой път елате на вечеря. Окей?

— Разбира се, че ще дойдем.

Лучио и жена му не бяха така разговорливи като Патси, но аз се опитах да ги предразположа.

— Откога сте собственици на това заведение?

— Това беше ресторантът на баща ми — отвърна Лучио — и на неговия баща.

— Дядо ви се е казвал Джулио?

— Да. Той дошъл от другата страна и отворил ресторант точно на това място — и посочи към пода.

— Коя година?

— Той сви рамене.

— Не знам. Може би 1900.

Кимнах. Един находчив предприемач би използвал това по най-добрия възможен начин: „Джулио“, семейна собственост на „Мот Стрийт“ от 1899 г. (Миналият век винаги звучи по-добре). Но имах чувството, че Лучио се интересува само от това, дали храната се приготвя както трябва и дали клиентите му са доволни от нея. Може би и затова преуспяваше също както баща си и дядо си.

Появи се главният готвач, в пълен екип от престилка и готварска шапка, която свали, преди да се поклони на дона. Мили Боже, всеки би си помислил, че Белароса е филмова звезда или някой благородник. Всъщност той бе дори по-важен и от двете; той беше mafioso, а тези хора, предимно от Сицилия и Неапол, предполагам, имаха добра родова памет.

Побъбрихме още около минута. Те всички се държаха безкрайно любезно, но въпреки това аз се чувствах малко не на място, макар и не неудобно. Лучио и компания се досетиха, разбира се, че аз съм важна личност, макар и не италианец. Чувствах се всъщност като американски турист в Италия.

Франк се изправи, аз също се изправих и някой дръпна столовете зад нас. Всички широко се усмихваха, задържайки дъха си. Още само минута и всички щяха да се строполят на пода.