Златният бряг [bg]

— Мистър Сатър? Мистър Сатър? Мистър Сатър? Мистър Сатър?

Очевидно е била очаровала от мен още в първия миг, когато ме е видяла. Всъщност и тя не изглеждаше зле.

Но нито Франк, нито аз бяхме казали кой знае колко, докато слизахме по стъпалата, затова на екрана се появи направо кадърът, когато бяхме вече на най-долните стъпала, където ни бяха заклещили за малко. И ето го великият Цезар на фона на внушителните класически колони зад гърба си, пуши дългата си тънка пура, остроумничи и позира пред камерите. Тогава не бях ги забелязал, но сега чрез обектива на камерата видях, че на най-горните стъпала се бяха наредили няколко полицаи, включително моят приятел, Уайът Ърп.

Франк се обърна към трима ни:

— Трябва да отслабна малко. Вижте как ми се е опънало сакото.

— Изглеждаш страхотно, шефе — каза Вини.

— Наистина страхотно — съгласи се Лени.

Беше мой ред.

— Няма да е зле да смъкнеш пет килограма.

— Така ли? Може пък да е от сакото.

Отново насочих вниманието си към телевизора. Чуваха се някой и друг смислен въпрос и някой и друг смислен отговор, но основно това бе просто забавление, улично представление, импровизиран театър. Ето сега обаче операторът на мис Нахалство дава в едър план как тя отново ме тормози:

— Мистър Сатър, мистър Ферагамо има петима свидетели, които са свързали името на Франк Белароса с убийството. Нима искате да кажете, че всички те лъжат? Или може би вие излъгахте?

А глупакът Джон отвърна:

— Свидетелите на Ферагамо лъжат и той знае, че лъжат. Всичко това е нагласена работа, лично отмъщение срещу клиента ми и опит да се провокира война между…

— Война между кого? — попита мис Нахалство. — Между банди съперници ли?

И така нататък.

Франк нищо не каза, но имах чувството, че би предпочел това да не стигаше по ефира до Литъл Итъли, Литъл Кълъмбия, Литъл Джамайка, Чайнатаун и останалите странни малки квартали, където има екзотични хора с много натрупана злоба, големи пистолети и крайно развита параноя, които могат да решат да вземат отношение по т.нар. свързано с наркотици убийство.

Отново насочих вниманието си към телевизора. Класическите колони и гъмжащите от народ стъпала на сградата на съда бяха изчезнали и сега фонът беше от сив камък. И ето я мис Алварез на живо, очевидно току-що върнала се от ангажимента си в Манхатън. Всъщност тя бе сменила официалния костюм от тази сутрин с една плътно прилепнала, предизвикателна червена рокля и държеше до устните си луковиден фалически символ. Но сложи ли го в устата си? Не. Заговори пред него.

— А това е Станхоуп Хол. Или поне стените и високите му порти. А ей там, точно зад портите, е вратарската къщичка, където преди малко една старица се опита да ни прогони.

Чудно, но отначало не успях да позная мястото. Странно е, че можеш понякога да повярваш на измисления свят на телевизията, а когато видиш на екрана място или човек, които познаваш лично, те изглеждат нереални; перспективата е друга, цветовете са бледи. Самото намаляване на размерите прави човека или мястото почти неузнаваеми. Но нямаше грешка: на екрана бяха портите на Станхоуп Хол.