Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Внезапно влезе обикновен чевръст пребърквач със сиво-неизразителен вид и бодро ми предложи да хвърлям на масата дрехите си. И тази най-обикновена затворническа процедура беше толкова проста, разбираема, дори честна, без измама, че й се подчиних без всякакво напрежение: такъв е редът, с него сме израснали, как тъй ще приемат в затвора арестант без входно пребъркване, това е все едно да седнеш да обядваш без лъжица или с неизмити ръце. Така взех да му подавам калпака си, кожухчето, ризата, панталона, очаквайки на свой ред честно, веднага да си ги получа обратно (дойде да му помага един дангалак, да опипва шевовете, но бих казал, че не ги опипваха строго). Пребърквачът не ме подкани да се съблека гол — засега си стойте така. И тогава влезе един лъснат шкембест полковник с посивяла коса.
Когато си представях моето бъдещо вкарване в затвора — вече сегашният аз, с цялата ми извоювана сила и значение, твърдо знаех, че не само следствието нищо няма да чуе от мен, ще предпочета да умра; че не само съда няма да призная, ще му направя отвод в самото начало, през целия процес ще мълча и ще ги прокълна в последната си дума; — но бях сигурен, че не ще се подчиня и на унизителното затворническо положение на нашите политически. Аз самият достатъчно съм писал в „Архипелага“ как още през 20-те години младежта остоявала гордите традиции на предишните руски политически: при влизане на затворническо началство да не скачат на крака и т. н., и т. н. А аз сега какво има да губя? Поне аз — мога ли да им се опъна? кой ще го направи по-добре от мен?
Но щом минах по първия светъл чист (жесток в чистотата си) затворнически коридор, щом седнах в първия бокс на първата пейка, и, кой знае защо, толкова лесно се поддадох на пребъркването — просто по навик, както кравата не мърда, докато я доят, — вече се замислих: а къде остана моята линия? Машината се завъртя, без пет пари да дава (или преструвайки се, че пет пари не дава) кой е известен и кой — неизвестен. А аз съм силен, когато ям колкото ми се яде, разхождам се до насита, и разни дребни приспособления: какво да си подложа под главата, па как да си защитя очите, па как ушите. А сега съм лишен от почти всичко това и ето че вече здравата пламва част от главата ми, обажда се кръвното ми налягане и ако взема да се заяждам на дребно със затворническото началство — като нищо ще ми друснат карцер, студ, глад, влага, радикулитът отиде, че се не видя, — 55-годишен съм, вече не съм онзи, 27-годишният, бял и румен, фронтовак, в първата килия попитан: от кой курорт идвам? И в момента усетих, че на два фронта — и срещу следствието, и срещу затворническото началство, може и да не ми стигнат силите. И май най-разумно ще е да запазя всичките си сили за първия, а на втория веднага да отстъпя, бабината им.
И ето че влезе лъснатият хитроват прошарен полковник със съпровождачи. И ме попита — самоуверено, макар и меко:
— Защо не ставате? Аз съм началникът на Лефортовския изолатор, полковник Комаров!
Преди това всякак съм си представял тия картини, но все в килията (преди килията началствата изобщо не идват при арестанта). Ето, седя на кревата и му предлагам: „Ами седнете и вие.“ Или конспективно: „В стара Русия политическите не са ставали на крака пред началствата. Не виждам защо трябва да стават в съветски затвор.“ Или нещо за непреклонността на моите намерения. Или да се изтарикатя, още с щракването на ключа вече да съм на крака — и все едно че съм станал не заради тях.
Но ето че в бокса за претърсване, почти разсъблечен и неподготвен, виждам отпреде си тая свита, чувам официалното, задължително тук за всички искане да стана — и след като вече съм решил да се пазя за по-важното, бавно, изкривен на една страна, без желание, като че ли му правя лична услуга, — все пак ставам.
А фактически не е ли това първата отстъпка, не е ли това началото на пречупването? Колко нагоре са съобщили, че се подчинявам на затворническите правила? Могъл ли е там някой да оцени това и да се възрадва? Като нищо може да са си направили сметка да ме пречупят още първата вечер — защо пък да не се опитат?
Е — и следващите наскоци, и следващите отстъпки: един офицер с формуляр ме пита за фамилното, собственото и бащиното ми име, за годината и мястото на раждането ми, — не е ли смешно? да не отговарям ли? Но знам, че това важи за всички, знам, че редът е такъв. Отговорих му. (Продължава ли пречупването?) Лекарката, типична затворническа лелка. Имате ли някакви оплаквания? Никакви. (Да не мислите, че ще ви кажа: имам кръвно налягане?) Нищо, със слушалката, дишайте, не дишайте, обърнете се, разперете си ръцете. Да не се подчиня на медицинския преглед, да откажа? Май е глупаво. А междувременно пребъркването е към края си, още веднъж: разперете си ръцете! (Нали се подчиних в началото на пребъркването, сега накъде?) Обърнете се, клекнете…. Правилно казват: ако не се бориш за косъма, без брада ще останеш. Но, чудно нещо, извън обичая — при мен идва още един лекар, мъж, не да е чак интелектуалец, затворнически лалугер, но много деликатно, внимателно: може ли и аз да ви прегледам? Пулсът, пак слушалка. (Е, мисля си, няма да чуете кой знае какво, сърцето ми бие равномерно — дай, Боже, всекиму, спокойствието ми е смайващо, в бащината си къща съм, тук всичко ми е познато, от нищо няма да трепна.) Само че изважда проклетникът апарат за кръвно налягане: може ли? Тъкмо налягането ли да не им разреша? Разкрива се слабостта ми, чувам по ударите — 160–170, и това е само началото, още нито една затворническа нощ не съм изкарал. А, дълго няма да изтрая. „Не се ли оплаквате от високо кръвно?“ — ме пита. За това кръвно колко пъти сме си приказвали по телефона през гебистите, съвсем откровено, че за какво друго по телефона? — „Не, не.“