Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Уви, уви! — Ла Валиер закри лицето си с ръце, по които капеха сълзи.
— Не се огорчавай, ти не знаеш и половината от чакащите те неприятности. След като не получи помощ във Франция, след като безуспешно се опита да получи помощта на двете кралици и принца, принцесата си спомни за едно лице, което има известни права над теб. В настоящия момент то не е в Париж. То е в Англия.
— Да, да — въздъхна окончателно разстроената Луиза.
— Добре знаеш, че това лице се намира при двора на Чарлз II в Англия. И затова ето както. Тази вечер от кабинета на принцесата тръгна писмо за двореца Сейнт-Джеймс. Куриерът получи заповед да лети без спиране към Хемптън Корт, лятната резиденция на английския крал, на дванадесет мили от Лондон. Принцесата пише редовно два пъти в месеца. Тъй като последното писмо тя изпрати преди три дни, струва ми се, че само много важни обстоятелства могат да я накарат отново да хване перото. Знаеш, че тя не обича да пише. Обзалагам се, че в това писмо става дума за теб.
— За мен?
— Видях писмото оставено незапечатано на писалището на принцесата и ми се стори, че в него се споменава… името на Бражелон…
— Монтале — каза Луиза със сълзи в гласа, — всички светли мечти от младостта са се изпарили от главата ми. Няма какво да крия от теб, нито от когото и да е в този свят. Животът ми е като отворена книга, в която може да чете всеки, като се започне от краля и се свърши с първия срещнат. Ора, скъпа Ора! Какво да правя?
— Трябва да се обсъди и обмисли.
— Аз не обичам господин Дьо Бражелон. Не тълкувай думите ми превратно. Обичам го като нежна сестра, но той не иска това и аз не съм му обещавала да го обичам истински.
— С една дума, ти обичаш краля и това е достатъчно извинение.
— Да, аз обичам краля — прошепна Ла Валиер — и скъпо съм заплатила за правото да произнасям тези думи. Кажи, Монтале, да се омъжа ли за Раул или да се подчиня на краля?
— Знаеш ли — с усмивка каза Монтале, — ти ме поставяш в неудобно положение. Питаш ме дали да не се омъжиш за Раул, с когото сме приятели и на когото ще причиня голямо огорчение, ако се изкажа против него. След това ми задаваш въпроса: трябва ли да се подчиниш на краля? Но аз съм негова поданица и бих го оскърбила, давайки ти този или онзи съвет. Ах, Луиза, Луиза, много леко гледаш на това трудно положение!
— Ти не ме разбра, Ора — каза Ла Валиер, засегната от насмешливия тон на Монтале, — ако говоря за брак с господин Дьо Бражелон, то е защото не мога да се омъжа за него, без да му причиня огорчение. От друга страна, трябва ли да позволя на краля да похити достойнството ми, което е малко, но скъпо? Затова искам съвет, как да изляза от положението…
— Скъпа Луиза — отвърна, след като помълча малко, Монтале, — аз не съм от седемте гръцки мъдреци и не зная вечните правила на поведение. Но все пак имам известен опит и мога да ти кажа, че жените искат съвет само ако са в много затруднено положение. Ти си дала тържествено обещание и не си загубила чувството си за чест. Затова, след като си поела подобен ангажимент, човек трудно може да ти даде съвет, особено когато за любещото сърце всичко е неприемливо, ако е против чувствата му. Няма да ти давам съвети, защото ти ще се почувстваш още по-зле след това. Единственото, което искам да те попитам, е: искаш ли да ти помагам?
— Преди това ми кажи, Ора — рече Ла Валиер, стискайки ръката на приятелката си, — на чия страна си?
— На твоя, ако ти действително приятелски се отнасяш с мен.
— Но принцесата ти доверява тайните си?
— Още повече мога да ти бъда полезна. Ако не знаех нищо за намеренията й, моята помощ би се намалила чувствително и от познанството ти с мен нямаше да има полза. Приятелството винаги се подхранва от подобни услуги.
— Значи оставаш нейна приятелка, както преди?
— Разбира се, недоволна ли си от това?
— Не — замислено отвърна Дьо ла Валиер, на която тази цинична откровеност се стори оскърбителна.
— Прекрасно, в противен случай щеше да си глупачка. Знаеш ли, откакто сме в двора, доста сме се променили… Нима ти в Блоа беше втората кралица на Франция?
Луиза наведе глава и заплака.
— Бедното момиче! — Монтале я погледна съчувствено. После се сепна и добави:
— Бедният крал!
Целуна Луиза по челото и тръгна към стаята си, за да чака Маликорн.
Венера и Амур царуваха с пълна сила в двора. Прегърнати в постоянен шепот…
Глава тридесет и шеста