Децата на капитан Грант

— Слушайте — каза той шепнешком, като им направи знак да се наведат.

Драсканията ставаха все по-ясни. Чуваше се как малките камъчета скърцат под натиска на някакъв остър предмет и как падат отвън.

— Някое животно рови земята — каза Джон Манглс. Гленарван се удари по челото.

— Кой знае! — каза той. — Ами ако това е човек?

— Човек или животно — отговори майорът, — ей сега ще разберем какво е!

Уйлсън и Олбинет се присъединиха към другарите си и всички започнаха да дълбаят стената, Джон с камата, а другите с изкъртени от пода камъни или дори само с нокти. В това време, прострян на земята, Мълреди наблюдаваше през отвора под рогозката групата туземци.

Диваците, неподвижни около огъня, не подозираха нищо за това, което ставаше на двадесет стъпки от тях.

Почвата, която покриваше кремъчната туфа, беше мека и ронлива и въпреки липсата на инструменти дупката се уголемяваше бързо. Скоро стана ясно, че един човек или повече хора, увиснали на склоновете, дълбаеха външната стена на колибата. Каква можеше да бъде тяхната цел? Знаеха ли те, че там има пленници, или копаеха случайно, подбудени от някакъв личен интерес.

Пленниците удвоиха усилията си. Наранените им пръсти кървяха, но те продължаваха да копаят. След половин час работа изкопаната от тях дупка бе достигнала един метър дълбочина. По шума, вече по-подчертан, те разбираха, че само тънък пласт земя ги отделяше от другите копачи.

Изтекоха още няколко минути и изведнъж майорът дръпна ръката си, порязана от желязно острие. Той едва се сдържа да не извика.

Джон Манглс отстрани с камата си острието, което се размахваше извън дупката, и хвана ръката, която го държеше.

Това беше ръка на жена или дете, европейска ръка!

От едната и от другата страна не бе произнесена нито дума. Ясно беше, че и двете страни имаха интерес да се мълчи.

— Дали не е Робърт? — прошепна Гленарван.

Но колкото и тихо да бе произнесено това име, Мери Грант, разбудена от движението в колибата, се промъкна до Гленарван, сграбчи тая, изпоцапана с пръст ръка и я покри с целувки.

— Ти! Ти! — шепнеше девойката, която не можеше да се излъже. — Ти, мой Робърт!

— Да, мила сестричке! — отвърна Робърт. — Дошъл съм да спася всички ви, но само тишина!

— Доброто дете! — повтаряше Гленарван.

— Наблюдавайте туземците пред входа — продължи Робърт. Мълреди, който за момент се беше отдръпнал от входа поради появяването на детето, зае отново наблюдателния си пост.

— Всичко върви добре — каза той. — Само четирима войници са будни, другите спят.

— Кураж! — отговори Уйлсън.

За миг дупката се уголеми и Робърт премина от прегръдките на сестра си в прегръдките на леди Елена. Около кръста му беше навито дълго въже от формиум.

— Мое дете, мое дете! — шепнеше младата жена. — Тия диваци не са те убили!

— Не, госпожо — отговори Робърт. — Не зная как, но в бъркотията успях да се укрия от погледите им и се измъкнах от паха. Два дни се крих из храстите, а нощем скитах, исках да ви видя. Докато цялото племе бе заето с погребението на вожда, аз огледах тази страна на паха, където се намира затворът, и видях, че ще мога да се добера до вас. От една празна колиба откраднах този нож и това въже. Туфите трева и клоните на храстите ми послужиха за стълба. Случайно намерих нещо като пещера, издълбана в скалата, към която се опира колибата. Трябваше да изкопая само няколко стъпки мека пръст и ето ме при вас.