Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
— Разбирам — рече Сейзед. — Благодаря ви.
Вратата се отвори и влезе Клъбс. Огледа Бриз, после Сейзед и накрая седна. Бриз погледна Сейзед, но той не изглеждаше изненадан. Клъбс очевидно също беше поканен.
— Разкарайте тези войници — тросна се Клъбс.
— Незабавно, лорд Кладент — рече Сейзед, отиде при вратата, каза нещо на стражниците и се върна. Тъкмо сядаше, когато през вратата надзърна Хам. Изглеждаше озадачен.
— Чакай малко — обади се Бриз. — Колко души си поканил на тази тайна среща?
Сейзед покани Хам с жест да се настани.
— Всички по-опитни членове на групата.
— Искаш да кажеш всички освен Елънд и Вин — уточни Бриз.
— Както и лорд Лестибърнс — добави Сейзед.
„Да, но не от Дух се крием“.
Хам неохотно седна и хвърли въпросителен поглед на Бриз.
— И… защо трябва да се срещаме зад гърба на нашата Мъглородна и на краля?
— Който вече не е крал — обади се един глас откъм вратата и Доксон влезе и седна. — Дори може да се спори дали Елънд е водач на групата. Озова се на този пост по случайност — също както падна от трона.
Хам почервеня.
— Докс, знаеш, че не го харесвам, но не съм дошъл тук, за да обсъждаме измяна.
— Не може да се говори за измяна, когато той вече не седи на трона — отвърна Доксон и седна. — Какво се очаква от вас — да останем и да бъдем слуги в неговия дом? Елънд няма нужда от нас. Може би е време да предложим услугите си на лорд Пенрод?
— Пенрод също е благородник — посочи Хам. — Едва ли ще ми кажеш, че го харесваш повече от Елънд.
Доксон тропна с юмрук по масата.
— Не става въпрос за това какво харесвам, Хам. Трябва да се погрижим да се задържи това проклето кралство, което Келсайър ни остави в наследство! Цяла година разчистваме бъркотиите му. Да не искаш работата ни да иде на вятъра?
— Моля ви, господа — надигна се Сейзед, опитвайки се — безуспешно — да сложи край на спора.
— Работа, Докс? — попита все така зачервен Хам. — Ти каква работа си свършил? Освен постоянните ти оплаквания и мърморене всеки път, когато някой от нас предложи план.
— Оплаквания? — отвърна ядосано Доксон. — Имаш ли представа каква административна работа се изисква, за да не се разпадне този град? А ти какво си свършил, Хам? Отказа да поемеш командването на армията. Само се наливаш и ходиш на тренировки!
„Стига толкова — помисли си Бриз и се зае да Усмирява приятелите си. — При това темпо ще се издушим един друг, преди Страф да нареди да ни екзекутират“.
Доксон се облегна назад и махна пренебрежително към Хам, който продължаваше да го гледа сърдито. Сейзед чакаше, очевидно огорчен от избухването. Бриз Усмири неувереността му. „Ти командваш тук, Сейзед. Кажи ни какво става“.
— Моля ви — заговори Сейзед. — Не ви събрах, за да се карате. Разбирам, че сте напрегнати — това е съвсем оправдано, като се имат предвид обстоятелствата.
— Пенрод смята да предаде града на Страф — каза Хам.
— Това е по-добрият вариант, отколкото да му позволи да ни изтрепе — контрира Доксон.
— Всъщност — заговори Бриз — не мисля, че трябва да се страхуваме от Страф.
— Така ли? — попита намръщено Доксон. — Бриз, да не би да криеш нещо от нас?
— О, Докс, овладей се най-сетне — тросна се Хам. — Все не можеш да ни простиш, че не те избрахме за водач след смъртта на Кел. Това е истинската причина да не харесваш Елънд, нали?
Доксон пламна, Бриз въздъхна и ги удари с мощна вълна на успокоение. И двамата лекичко подскочиха, сякаш бяха ужилени, макар че усещането трябваше да е съвсем противоположно — почти пълно притъпяване на най-яростните емоции.
И двамата погледнаха сърдито Бриз.
— Ами да — заяви той. — Разбира се, че ще ви Усмирявам. Хамънд е малко незрял в тези въпроси, но ти, Доксон?
Доксон се облегна назад и се почеса по челото.
— Можеш да спреш, Бриз — каза той след няколко секунди. — Ще внимавам какво говоря.
Хам само изсумтя, положил ръка на масата. Сейзед ги наблюдаваше стреснато.
„Ето как изглеждат хора, притиснати в ъгъла, скъпи ми терисецо — помисли Бриз. — Какво става с тях, когато изгубят надежда. Пред войниците се държат, но когато останат сред приятели…“
Сейзед беше терисец, през целия си живот бе търпял потисничество и неволи. Но тези хора, включително Бриз, бяха свикнали да побеждават. Дори когато всички шансове бяха срещу тях, те не губеха увереност. Какво друго можеше да очаква от хора, изправили се срещу едно божество? Те не понасяха мисълта за поражение. А и кой би я понесъл, когато поражението бе равносилно на смърт?
— Армията на Страф се готви да напусне лагера — каза Клъбс. — Стараят се да не вдигат шум, но всички признаци са налице.