20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
При звука на тоя глас лорд Уинтър побледня и се вцепени.
Това беше гласът на един конник върху великолепен черен кон, който летеше начело на английския полк, и в разпалеността си беше излязъл на десет крачки напред.
— Той е! — промърмори лорд Уинтър, вперил очи в него и без да пипне шпагата си.
— Кралят! Кралят! — викаха мнозина, измамени от синята лента и кулестия кон на лорд Уинтър. — Уловете
го жив!
— Не, това не е кралят! — извика конникът. — Не се лъжете. Нали, милорд Уинтър, вие не сте кралят? Нали сте
моят чичо?
И в същото време Мордаунт, защото това беше той, насочи дулото на пистолета си към лорд Уинтър. Чу се гърмеж; куршумът прониза гърдите на стария благородник, който подскочи на седлото си и падна в ръцете на Атос, като промърмори:
— Отмъстителят!
— Спомни си за майка ми! — изрева Мордаунт и отмина, увлечен от бесния галоп на коня си.
— Негодник! — извика Арамис и дръпна спусъка на пистолета си почти в упор, когато Мордаунт минаваше край него; но гърмеж не последва — пистолетът направи засечка.
В тая минута ЦЕЛИят полк се нахвърли върху неколцината останали хора и двамата французи бяха заобиколени, притиснати, обхванати. След като се убеди, че лорд уинтър е умрял, Атос изпусна от ръцете си трупа му, изВади шпагата си и извика:
— Напред, Арамис, за честта на Франция!
И двамата най-близко до тях англичани паднаха смъртно ранени.
В същия миг се разнесе страшно ура и тридесет остриета блеснаха над главите им.
Изведнъж от средата на английските редици се спуска един човек, скача върху Атос, улавя го с мощните си ръце, изтръгва шпагата му и му казва на ухото:
— Мълчете! Предайте се! Да се предадете на мен, значи да не се предавате.
Някакъв великан сграбчи също китките на Арамис, който напразно се опитваше да се избави от страшното стискане.
— Предайте се! — му каза той, като го гледаше втренчено.
Арамис вдигна глава, Атос се обърна.
— Д’Арт… — извика Атос, но гасконецът му затвори устата с ръка.
Предавам се — рече Арамис и подаде шпагата си на
Портос.
Стреляйте, стреляйте! — викаше Мордаунт, като се обръщаше към групата, в която бяха двамата приятели.
А защо да стреляме? — попита полковникът. — Вече се предадоха.
Това е синът на миледи — каза Атос на д’Артанян. Познах го.
Това е монахът — каза Портос на Арамис. Зная.
същото време редиците почнаха да се раздвояват.
д’Артанян държеше за юздата коня на Атос, Портос — на Арамис. Всеки от тях се мъчеше да отвлече пленения по-далече от бойното поле.
Това движение откри мястото, където падна тялото на Уинтър. Мордаунт го намери с инстинкта на омразата, наведе се от коня си и го загледа с отвратителна усмивка.
Колкото и да беше спокоен, Атос сложи ръка на кобурите с пистолетите си.
— Какво правите? — попита д’Артанян.
— Оставете ме да го убия.
— Ние и четиримата сме загинали, ако с едно движение издадете, че го познавате.
След това се обърна към младия човек и извика:
— Хубава плячка, приятелю Мордаунт, хубава плячка! На всеки от нас двамата се падна по един, и на. господин дю Валон, и на мене; кавалери на жартиерата, ни повече,
ни по-малко.
— Но, струва ми се, че те са французи? — извика Мордаунт, като гледаше Атос и Арамис с кръвясали очи.
— Бога ми, не зная. Вие французин ли сте, господине? —
запита той Атос.
— Да — важно отговори запитаният.
— Е, драги господине, сега сте пленник на един съотечественик.
— Но кралят? — загрижено попита Атос. — Де е кралят?
Д’Артанян стисна силно ръката на пленника си и му
каза:
— Е, той е в ръцете ни!
— Да — прибави Арамис, — благодарение на гнусно предателство.
Портос едва не смачка китката на приятеля си и му каза с усмивка:
— Е, господине, войната се води не само със сила, но и с хитрост: вижте!
Наистина в тая минута ескадронът, който трябваше да прикрива отстъплението на Чарлз, вървеше към английския полк, заобиколил краля. Чарлз вървеше пеша в центъра на образувалото се около него празно пространство Той беше спокоен наглед, но виждаше се колко му струва това привидно спокойствие; пот течеше от челото му и той триеше слепите очи и устните си с кърпичка, на която всеки път се появяваше кръв, когато я махаше от уста та си.
— Ето го Навуходоносор!1 — извика един от кирасирите на Кромуел, стар пуритан, очите на когото загоряха, когато видя тъй наречения тиран.
— Какъв ти Навуходоносор? — каза Мордаунт с ужасна
усмивка.
——
1 Навуходоносор — един от царете на нововавилонското царство (VI в. преди н. е.), който в библейските легенди е образ на владетел злодей. — Б. пр.