20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Гледайте — каза кралят, — те може би се разкайват и са готови да вървят напред.
— Ако се разкайват, всемилостиви господарю, те ще ни последват — отговори Атос
— Добре — рече кралят. — Какво да правим сега?
— Ще разгледаме неприятелската армия — отвърна Атос.
И погледите на малката група се впериха веднага в тая линия, която на разсъмване бяха взели за мъгла; сега първите слънчеви лъчи показваха ясно, че това е армия строена в боен ред. Въздухът беше чист и ясен, какъвто е обикновено в тоя час на утрото. Напълно се различаваха полковете, знамената и дори цветът на униформите и на конете.
В това време на едно възвишение, малко пред неприятелския фронт, се показа нисък, дебел и тромав човек, заобиколен от няколко офицера. Той насочи далекогледа си към групата, в която стоеше кралят.
— Тоя човек познава ли лично ваше величество? — попита Арамис.
Чарлз се усмихна.
— Тоя човек е Кромуел — каза той.
— Тогава нахлупете шапката си, всемилостиви господарю, за да не забележи подмяната.
— Ах, колко време загубихме! — забеляза Атос.
— Тогава изкомандувайте — рече кралят — и напред.
— Няма ли да изкомандувате сам, всемилостиви господарю? — попита Атос.
— Не, назначавам ви за мой главнокомандугащ.
— Тогава слушайте, милорд Уинтър — каза Атос. — Отдръпнете се, всемилостиви господарю, моля ви се. Това, което ще говорим, не засяга ваше величество. —
Кралят се усмихна и отстъпи три крачки назад.
— Ето какво предлагам — продължи Атос. — Ще разделим нашия полк на два ескадрона; вие ще застанете начело на първия; негово величество и ние ще поведем втория; ако нищо не ни прегради пътя, ние ще нападнем с общи сили, за да пробием неприятелската линия и за да се хвърлим в Тайн, която ще преминем в брод или с плуване; ако, напротив, някоя пречка ни задържи по пътя, вие и вашите хора ще загинете до последния, а ние с краля ще продължим пътя си: веднъж стигнали до брега на реката, дори и през три неприятелски редици, ако вашият ескадрон е изпълнил дълга си, останалото е вече наша работа.
— На коне! — каза лорд Уинтър.
— На коне! — повтори Атос. — Всичко е обмислено и решено.
— Тогава напред, господа! — рече кралят. — И да се сплотим под стария боен вик на Франция: „Монжоа и Сен Дени!“ Английският девиз се повтаря сега от твърде много предатели.
Качиха се на конете, кралят възседна коня на лорд Уинтър, а лорд Уинтър — коня на краля. След това лорд Уинтър застана в първата редица на първия ескадрон, а кралят с Атос от дясната си страна и Арамис от лявата зае място в първата редица на втория.
Цялата шотландска армия гледаше тия приготовления неподвижна, мълчалива, потънала в срам.
Няколко командири излязоха от редиците и счупиха шпагите си.
— Е, това ме утешава — каза кралят, — не всички са предатели.
В тоя миг се чу гласът на лорд Уинтър.
— Напред! — викаше той.
Първият ескадрон потегли, вторият го последва и слезе от площадката. Почти равен по брой полк кирасири се развръщаше зад възвишението и се мосеше лудо насреща им.
Кралят показа това на Атос и Арамис.
— Всемилостиви господарю — каза Атос, — това е предвидено и ако хората на лорд Уинтър изпълнят дълга си, това събитие ще ни спаси, вместо да ни погуби.
В тая минута над целия тоя шум от галопирането и цвиленето на конете се разнесе командата на лорд Уинтър:
— Саби вън!
При тая заповед всички саби излязоха от ножниците и светнаха като мълнии.
— Хайде, господа — извика кралят на свой ред, опиянен от шума и от гледката, — хайде, господа, саби вън!
Но на тая заповед, пример на която даде сам кралят, се подчиниха само Атос и Арамис.
— Ние сме предадени — тихо каза кралят.
— Да почакаме още — рече Атос, — може би те не са познали гласа на ваше величество и чакат заповедта на ескадронния си началник.
— Нима не чуха заповедта на полковника си, Но вижте извика краля като спря коня си със силно дръпване на юздата, от което той едва не падна на колене, и като улови юздата на Атосовия кон.
— Подлеци! Окаяници! Предатели! — викаше лорд Уинтър след войниците си, които напускаха редиците си и се пръскаха из полето.
Около него се групираха не повече от петнадесет души, които чакаха заедно с него нападението на Кромуеловите броненосци.
— Да умрем с тях! — извика кралят.;
— Да умрем! — повториха Атос и Арамис.
— При мене, всички верни сърца! — викна лорд Уинтър. Тоя глас долетя до двамата приятели, които препуснаха в галоп.
— Без пощада! — извика на френски в отговор на лорд Уинтър един глас, който ги накара да потреперят.