Жълтите очи на крокодилите

Дъщеря й скоро щеше да се прибере, щяха отново да застанат очи в очи. Не биваше да плаче, още по-малко да се втурне да я целува. Не му беше дошло времето, чувстваше го. Тя я защити по телевизията, пред очите на всички. Върна й онова, което й принадлежеше по право. „Това значи, че ме обича поне малко все пак, нали?“

Не бързаше да става от канапето, обмисляше най-подходящата линия на поведение. Минутите летяха, Ортанс щеше да пристигне всеки момент. Мислено чуваше как ключа се превърта в ключалката, стъпките на Ортанс... „Още не си легнала, притесняваш се за мен? Горката ми майка! Как ти се стори предаването? Бях ли хубава? Интересна? Длъжна бях да го кажа, защото ти пак щеше да се оставиш да те прецакат... Писна ми, постоянно се оставяш да те лъжат!“ После щеше да се затвори в стаята си.

Жозефин се мъчеше да надвие чувството на обезсърчение, което я обземаше.

Бутна балконския прозорец, излезе и се облегна на перилата. Растенията отдавна бяха изсъхнали, беше забравила да прибере саксиите. Почернелите и пожълтели клечки стърчаха, изгорели от слънцето, нападалите мъртви листа бяха хванали мухъл. „Само това остана от Антоан - въздъхна тя. - Толкова обичаше да се грижи за цветята си. Бялата камелия... Отделяше й часове. Слагаше тор, забучваше колчета, пръскаше цветята с минерална вода. Казваше ми латинските им наименования, обясняваше ми кога цъфтят, как се разсаждат. На тръгване ми поръча да се грижа за тях. Но и те умряха.“

Тя се изправи и вдигна очи към звездите. Мислите й полетяха към баща й, заговори на глас:

- Тя не знае, още е тожова млада, не се сблъскала с живота. Мисли си, че знае всичко, съди околните, съди мен... Това е от възрастта, нормално е. Предпочита Ирис да й е майка! Какво има Ирис, което ми липсва? Красива е, много е красива, животът й е лесен... И дъщеря ми вижда точно тази мъничка разлика. Вижда само нея! Това малко нещо в повече, получено по рождение, което улеснява целия й живот! А нежността, обичта, които й давам, откакто се е родила... Тях не ги вижда. Любовта, която й давам от самото начало, любовта, която ме караше да ставам нощно време, когато я мъчеха кошмари, от която стомахът ми се свиваше на топка, когато се прибираше тъж-на от училище, защото някой я беше обидил или я беше погледнал злобно! Исках да й спестя всички болки, за да върви напред, безгрижна и необременена. Живота си давах за нея. Правех го непохватно, но бях такава, защото я обичах. Човек винаги е непохватен с тези, които обича. Мачка ги, пречи им с обичта си... Не знае как да се държи. Тя смята, че парите са всемогъщи, че дават всичко, но не парите ме караха да съм винаги на линия, когато се прибираше от училище, да й приготвям следобедната закуска, вечерята, дрехите за другия ден, за да бъде най-красивата, да се лишавам от всичко, за да има най-хубавите дрехи, най-интересните книги, скъпи обувки, соч-на пържола в чинията... да се свивам, за да се шири свободно, без да се притеснява. Парите не са способни на подобни жестове на внимание. Само любовта. Любовта, която изливаме върху детето и която му дава сили. Любовта, която ни кара да не правим сметки, да не мерим и претегляме, която не се изразява в цифри... Но тя не знае всичко това. Още е много малка. Един ден ще разбере... Направете така, че да разбере и да я открия отново, да преоткрия малкото си момиченце! Толкова я обичам, бих дала всички книги на света, всички мъже на света, за да ми каже: „Мамо, обичам те, ти си милата ми майчица!“ Умолявам ви, звезди, направете така, че да разбере любовта ми към нея, да престане да я презира. За вас не е трудно, вие виждате любовта, която нося в сърцето си, защо тя не я вижда? Защо?