Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Със затварянето на вратата гласовете им заглъхнаха.

Робърт въздъхна, не му се искаше да си тръгне веднага, макар че беше най-безопасно да го стори сега, докато те се суетяха около саксията. Пушеше му се. Беше и премръзнал. В този момент чу, че се отваря прозорец.

— Къде? Тук ли? — попита Грег.

— Мисля, че тук, но не видях нищо.

— Вечерта е идеална за такава работа — каза Грег весело. — Доста тъмничка. Може и да се случи нещо.

— Няма да се случи, ако дадеш на тоя, дето се навърта наоколо, да разбере — каза момичето със смях. Говореше високо като приятеля си.

Не им се ще да намерят никого, помисли си Робърт. А и кой би искал на тяхно място? Младежът изтрополи с обувките си по страничната веранда. Обикаляше къщата. Робърт видя с облекчение, че той не носи фенер. Но това не значеше, че няма да дойде до баскетболния кош. Момичето гледаше от прозореца, чието стъкло бе вдигнато около две педи нагоре. Грег обиколи къщата и влезе през вратата на кухнята. Спуснаха рамката на прозореца, после Грег я вдигна отново, макар и не толкова високо като преди, а след това се обърна с гръб Робърт се отдалечи от баскетболния кош и тръгна към къщата, към отворения прозорец. Вървеше малко арогантно, сякаш искаше да докаже на себе си, че като се е скрил за няколко минути, не значи, че се е уплашил. Застана точно там, където бе стоял и преди — от другата страна на дървото, на около метър от прозореца. Излишна дързост, каза си той. Излишна дързост и безразсъдна смелост.

— … полицията — казваше Грег с отегчен глас. — Но нека поогледам наоколо преди това. Ще спя в хола, мила, защото ще ми бъде по-лесно да изскоча навън, отколкото ако съм горе. Ще спя с дрехи и обувки и ако хвана някой… — Той направи гримаса и вдигна големите си юмруци.

— Да ти дам ли и някоя цепеница от камината? Може да ти потрябва — каза момичето с нежния си глас, сякаш заплашителните му думи не бяха стигнали до нея. Но пък тя бе момиче, което би се усмихвало и би изглеждало спокойно дори когато е разтревожено, помисли си Робърт и това му хареса. Никога не изглеждаше притеснена. Това страшно му харесваше. Тя каза още нещо, което той не чу, но беше сигурен, че е отишла в хола, за да покаже на Грег цепеницата. До камината имаше черен кош, пълен с дърва и подпалки.

От хола се чу смехът на Грег — висок и дързък. Робърт сви рамене и се усмихна. Разкопча палтото си, пъхна ръце в джобовете на панталоните и се отдалечи от къщата, като крачеше по алеята с вдигната глава.

Момичето живееше на улица Конарак, по която след шест мили прав, но неравен път се стигаше в Хъмбърт Корнърс, където Робърт предполагаше, че тя работи. Робърт мина през Хъмбърт Корнърс и се отправи към Лангли — много по-голям град на реката Делауер, в който живееше. Лангли беше известен с магазините си, с „Ред Рединг“ — най-голямата фирма за търговия с коли на старо в околността, и със самолетостроителното предприятие „Лангли“, което произвеждаше части за частни самолети и хеликоптери. Робърт работеше там като инженер от края на септември. Работата не беше много интересна, но му носеше добри пари, а и предприятието го беше взело на драго сърце, тъй като идваше от престижна фирма в Ню Йорк, която се занимаваше с дизайн на тостери, електрически ютии, радиоапарати, магнетофони и всевъзможни уреди и уредчета, така необходими за американския дом. В Ню Йорк Робърт беше поел и един ангажимент — да довърши около двеста и петдесет подробни рисунки на насекоми и паяци, които един млад французин беше започнал за някой си професор Гумболовски. Приятелите на Робърт — Питър и Една Камбъл, го бяха запознали с професора в Ню Йорк и много настояха да донесе на срещата рисунките си на ириси. Професорът беше донесъл няколко от рисунките за книгата си, за която беше подписал договор с едно американско издателство. Младият французин, който беше започнал и почти наполовина завършил рисунките, бе починал. Само по себе си това беше достатъчно да накара Робърт да отклони предложението — не че беше суеверен, но в цялата ситуация имаше нещо потискащо, а той беше достатъчно потиснат. Пък и не обичаше насекоми и паяци. Професорът обаче остана очарован от цъфналите ириси, които Робърт беше нарисувал ей така, гледайки един букет в апартамента им с Ники, и беше убеден, че той ще може да довърши рисунките на французина в стила, в който бяха започнати. Още същата вечер Робърт прие предложението. Подобно занимание бе съвсем ново и добре дошло за него, тъй като той се опитваше да заживее „нов“ живот. Беше се разделил с Ники и живееше в хотел в Ню Йорк, скоро щеше да напусне работа и смяташе да се премести в друг град. Книгата за насекоми можеше да му донесе и други подобни ангажименти; работата или щеше да му хареса, или да му се стори отвратителна — поне щеше да го разбере. И така, той пристигна в Ритърсвил, Пенсилвания — по-голям град от Лангли, постоя десетина дни и след като не си намери подходяща работа, замина за Лангли, за да поразпита в самолетостроителното предприятие. Градът беше скучен, но Робърт не съжаляваше за Ню Йорк. Където и да отиде, човек не може да избяга от себе си, и въпреки това смяната на обстановката му се струваше полезна. За рисунките щеше да получи осемстотин долара и срокът му беше до края на февруари. Робърт изчисли, че трябва да прави по четири рисунки на седмица. За модел използуваше подробните, но груби скици на професора, както и увеличените снимки, които той му беше дал. Робърт установи, че работата му харесва, а и с нея дългите съботни и неделни дни минаваха по-бързо.