Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Твоето положение, драги ми Фредрик, сега е чудесно. Твоето положение, мили ми братко, е просто чудесно. И аз зная, че е присъщо на твоя съвестен характер да положиш усилия, за да станеш достоен за него, мой драги Фредрик, и да се опиташ да го украсиш още повече. Да бъдеш не позор за положението ни, а достойнство.

— Уилям — каза другият с треперещ глас и с въздишка, — ще сторя всичко, каквото пожелаеш, братко мой, стига то да ми е по силите. Умолявам те, бъди добър да си припомниш колко слаби са моите сили. Само ми кажи, кажи ми само.

— Мили мой Фредрик, нищо. Не си струва да тревожа доброто ти сърце.

— Моля те да го разтревожиш — отговори другият. — То не ще сметне за тревога да стори каквото да било за теб, Уилям.

Уилям прекара ръка през очите си и промърмори с царствено задоволство:

— Бъди благословен за верността си, мой бедни, скъпи приятелю! — А после изрече високо: — Добре, мой мили Фредерик, ако можеш, постарай се, когато си излизаме оттук, просто дай вид, че се вълнуваш от събитието, че си мислиш за него…

— Какво би ме посъветвал да си мисля за него? — прекъсна го покорният му брат.

— О! Мой драги Фредрик, но как да ти отговоря? Единственото, което мога да ти кажа, е какво си мисля аз самият, като напускам тези добри хора.

— Това е то! — извика брат му. — Това ще ми помогне.

— Аз се улавям, че мисля, мой драги Фредрик, и то със смесени чувства, над които доминира едно нежно съчувствие, аз си мисля: но какво ще правят те сега тука без мен!

— Така е — отговори брат му. — Да, да, да, да. Това ще си мисля, докато вървим: какво ще правят те без моя брат! Бедничките! Какво ще правят те без него!

Понеже дванадесет часът беше вече ударил и каретата беше пристигнала във външния двор, братята заслизаха по стълбите, хванати подръка. Едуърд Дорит, ескуайър (някогашният Тип), и неговата сестра Фани ги следваха, също хванати подръка; мистър Плорниш и Меги, на която бе поверено изнасянето на онези семейни принадлежности, които сметнаха, че си струва да бъдат изнесени, следваха подире им, натоварени с вързопи и пакети, които да се поставят в колата.

На двора стояха колежаните и ключарите. На двора стояха мистър Панкс и мистър Ръг, дошли да се насладят на увенчаването на своя труд. На двора беше младият Джон, който си съчиняваше нова епитафия в смисъл, че е загинал от разбито сърце. На двора беше Патриарха Казби, който излъчваше такава неописуема благост, че мнозина от развълнуваните колежани сграбчваха благоговейно ръката му, а жените и братовчедките на още много колежани целуваха ръката му, убедени, че цялото това събитие се дължи изключително на него. На двора се намираше цялата онази тълпа от хора, каквито се срещат на такива места. На двора беше човекът с неясното оплакване относно фонда, който маршалът бил спипал, и който бе станал още в пет сутринта, за да препише едно напълно неразбираемо изложение за тази финансова злоупотреба, което бе поверил в ръцете на мистър Дорит в качеството на документ от най-голяма важност, съставен, за да зашемети правителството и да причини свалянето на маршала. На двора бе неплатежоспособният длъжник, чиито главни усилия бяха съсредоточени всякога върху това, да задлъжнее, и който влизаше в затвора с почти същите усилия, с които други успяваха да се измъкнат от него, и който винаги бе освобождаван и получаваше извинения; докато неплатежоспособният, застанал до него — един дребничък, вайкащ се, трудолюбив търговец, полумъртъв от вечния страх да не изпадне в задължения, полагаше напразни усилия да си намери пълномощник, който да го освободи с много обвинения и обиди. В двора беше и човекът с много деца и с много отговорности, чиято разруха бе удивила всички; в двора беше човекът без ни едно дете и с много пари, чиято разруха не бе учудила никого. Там бяха хората, които винаги уж си тръгваха на другия ден и които вечно трябваше да остават; там бяха и хората, които бяха пристигнали едва вчера и които бяха изпълнени с много повече завист и възмущение за този щастлив удар на съдбата, отколкото другите стари затворници. Там имаше и такива, които от чиста душевна низост се кривяха и превиваха пред забогателия колежанин и неговото семейство; там имаше и други, които вършеха това, защото очите им, привикнали на мрака на тяхната килия и на бедността, просто не можеха да понесат блясъка на подобно ярко слънце. Там бяха и мнозина, чиито стотинки бяха влизали в неговия джоб, за да му купуват месо и вино; но които стеснително не желаеха да се изтъкват пред очите му само защото на времето са му услужвали. Би трябвало да се каже за тези птици, затворени в клетката, че те се стесняваха от птицата, която сега се готвеше да литне на свобода, предпочитаха да се оттеглят зад решетките и се вълнуваха, когато той преминаваше край тях.