Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Защо не ядеш, Ортанс? Не ти ли харесват спагетите, които съм сготвил? — питаше Рупърт, въртейки неуморно вилицата.
— Не съм гладна.
— Насили се малко — настояваше Питър. — Рупърт се старае да готви, а ти капризничиш… Не е хубаво това, Ортанс, никак не е хубаво! Помисли малко и за другите! Ти не си центърът на света.
— Не виждам с какво ще помогна на Третия свят, ако се натъпча със спагети.
— Това не са обикновени спагети, Рупърт ги е приготвил с любов. Не е задължен да го прави.
— Писна ми! — извика Ортанс, блъскайки чинията и разливайки чашата с евтино червено вино на ниската масичка. — Не се опитвай да ми създаваш чувство за вина, аятолах!
Излезе тичешком и се затвори в стаята си, крещейки, че ги мрази всички. До един.
— Какво я прихваща? — попита Том, вирвайки отново на масата краката си с проскъсаните чорапи. — Да не би да има някакъв проблем?
Питър си слагаше още настъргано сирене и обясняваше със строг глас:
— Смяташе, че ще я засипят с предложения за работа, след като аранжира онези витрини в „Хародс“, но остана с пръст в уста! Niente! Затова, естествено, Принцесата е отвратена… Много добре, това ще й бъде за урок.
Жан Пъпчивия хитро се усмихваше, заявяваше, че спагетите били много вкусни, и питаше дали има още, за да си досипе малко?
Шърли не знаеше какво да мисли.
Виждаше как животът й се изплъзва и се колебаеше дали да го приеме като поле, осеяно с развалини, или като ново начало. Имаше усещането, че събитията се случват пряко волята й. Връхлитаха я като вихрушка. Със задача да разчистят терена.
Вятърът помиташе щастието й. Щастие, което й бе коствало дълги години на съзидание. На всичко отгоре й предлагаше друг вид щастие, срещайки я с мъж, с когото не знаеше какво поведение да възприеме.
Шест месеца по-рано стоеше твърдо изправена с ръце на кръста и се гордееше със себе си. Почти се хвалеше… Имаше син красавец, уравновесен, честен, искрен, умен, забавен, нежен, той бе нейната любов, нейният съмишленик. Имаше тяло, с което се гмуркаше в ледените води на езерото в Хампстед, без да кихне, нито да се закашля. Имаше фондация, на която посвещаваше времето и парите от майка си, парите, които дълго време отказваше да приеме… и любовници, когато пожелаеше да прогони зловещите демони, наследени от едно минало, което не разбираше напълно, но не отхвърляше, казвайки си, аз съм такава, каквато съм, и какво от това… Всички имаме своите демони.
Нека този, който не крие в пазвата си нито едно, макар и микроскопично дяволче, първи хвърли камък по мен…
Отне й толкова време, докато си създаде това щастие, докато го изгради със собствените си ръце, докато го закрепи и украси с фризове, гирлянди и го подпре с красиви и яки греди… и ето че с един ритник животът срина любимото й творение.
Сякаш щастието бе нещо ефимерно.
Сякаш бе само етап, момент на отдих, преди да застане очи в очи със следващото изпитание…
Цялата работа тръгна от въпросите на Гари за баща му, които я свариха неподготвена, докато стоеше до миялната една вечер в кухнята. Бе доловила как Господин Живот се доближава, слага ръка на рамото й, предупреждава я, бъди готова, драга моя, назрява разправия и се надига буря. Тя бе посрещнала удара като очукан от ударите боксьор. Бе свикнала с мисълта, бе позагладила ъглите, отстранила бодлите и бе отгледала една прекрасна кадифена роза с дълго стебло, пръскаща нежно ухание. Всичко това й бе струвало усилия и труд. Бе се трудила върху себе си, научила се бе да не се вкопчва на всяка цена, да проявява разбиране, да се усмихва, да се усмихва и да проявява разбиране…
И да започва отново и отново.
След това дойде пътуването до Шотландия. Не й се понрави, че научи за него от съобщението, записано на телефонния секретар. Звънял ми е в момента, в който съм била заета, не съм била в състояние да му отговоря и той го е знаел… Бягал е от мен, точно така, бягал е от мен.
Ненадейната поява на Гари тази сутрин в апартамента й… Кесията с кроасани, хвърлена на леглото с вика: „Не той! Не той!“.
И накрая, внезапното му отлитане за Ню Йорк.
Този път получи съобщение на мобилния. Ненавиждаше тази съвременна технология, която позволяваше на мъжете да се изнижат необезпокоявани. Пак на тях бе отредена ролята на положителния герой.
Бележката, написана от Гари, звучеше благородно и красиво.