Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Безцветната мъгла нямаше край — нито под, нито таван, нито изобщо някаква видима граница. Саймън се носеше сред нищото. Никакво помръдване, никакъв звук.

— Помогнете ми! — извика той или само се опита, тъй като гласът му като че ли звучеше само в главата му. Лелет я нямаше, а последното й докосване до мислите му беше хладно и далечно. — Помощ! Някой да ми помогне!

Дори сред пустите сиви пространства да имаше някой, отговор не последва.

„Ами ако тук има някой или нещо? — хрумна му и той си припомни всичко, което му бяха казвали за Пътя на сънищата. — Може да е нещо, което не бих искал да срещна“.

А това може и да не беше Пътят на сънищата, но Лелет му каза, че е наблизо. Укикук, наставникът на Бинабик, беше срещнал някакво ужасно създание, докато беше бродил по Пътя — и то го беше убило.

„А дали ще е по-лошо, отколкото да се нося завинаги тук като призрак? Скоро от мен няма да остане нищо, което да си заслужава да бъде спасено“.

Часовете отминаваха без никаква промяна. А може би дни. Или седмици. Тук не съществуваше време. Нищото беше абсолютно.

След протяжна пустота беглите му разпръснати мисли отново се събраха.

„Лелет трябваше да ме върне обратно, обратно в тялото ми, в живота ми. Може би ще се справя и сам“.

Опита се да си припомни какво е да си в живото си тяло, но дълго в съзнанието му изникваха само несвързани и тревожни представи от последните дни — ухилени на светлината на факлата риещи копачи, шепнещите на склона на Хасу Вале норни… Постепенно изникна видение на огромното колело с приковано върху него голо тяло.

„Аз! — въодушеви се той. — Аз, Саймън! Все още съм жив!“

Увисналата върху колелото фигура тънеше в сянка и беше някак безформена, напомняше грубо изваяно изображение на Усирис върху Дървото, но Саймън долови смътната връзка между нея и себе си. Опита се да придаде осезаемост на силуета, но не можа да си спомни собствените си черти.

„Загубил съм се. — Досещането го обгърна като вледеняваща прегръдка. — Не си спомням как изглеждам — нямам лице!“

Фигурата върху колелото, а и самото колело, потрепнаха и се замъглиха.

„Не!“

Той се притисна към колелото, не искаше силуетът му да помръкне пред вътрешното му зрение.

„Не! Аз съм реален. Аз съм жив. Аз съм Саймън“.

Помъчи се да си спомни как изглеждаше в огледалото на Джирики, но преди това трябваше да извика представата за самото огледало, усещането за хлад под пръстите, нежната гладкост на гравюрата. Беше се затоплило от докосването му, сякаш беше живо същество.

Внезапно успя да си припомни заключеното си в огледалото на сита отражение. Червеникавата му коса беше гъста и разчорлена, прорязана от един бял кичур. На бузата му от окото до брадичката се изопваше белегът от кръвта на дракона. Очите не разкриваха всичко, което се спотайваше в тях. От огледалото на Джирики не го наблюдаваше момчешко лице, а кокалестото лице на млад мъж. Беше собственото му лице, осъзна Саймън — беше се завърнало при него.