Драконите на сломеното слънце [bg]

Кайрин веднага отгатна името, което младият крал така и не беше произнесъл. Той продължи да го следва, но вече без да се опитва да го спре.

По този начин Силван и разнородният му ескорт, състоящ се от неговия братовчед и подрънкващите с доспехите си стражи, прекосиха голяма част от коридорите на двореца. Кралят подминаваше, без да вижда прекрасни картини и великолепни гоблени. Шумът от ботушите му отекваше звънко, в унисон с решимостта, която в този момент изпитваше. Прислугата започваше да се стича от всички страни, навикнала на тишината, обгръщаща двореца по това време на деня.

— Ваше величество, Ваше величество — произнасяха слугите и му се покланяха дълбоко, а след като отминеше, се споглеждаха подозрително, сякаш искаха да кажат: — Птицата излетя от клетката. Заекът напусна дупката. Гледай ти, гледай ти. Нищо чудно, като се има предвид, че все пак е Каладон.

Силван напусна затворената за посетители част на палата и се впусна през претъпкани с хора зали: влизащи или излизащи вестоносци, разговарящи групи от придворни, служители със счетоводни документи или пергаментови свитъци в ръце. Тук бе същинското сърце на кралството. Тук се вършеше цялата работа по управлението на страната. Точно тук, а не в онази част от двореца, която населяваше Негово кралско величество.

Придворните изумено прекъснаха разговорите си и се втренчиха в Силван, без да знаят какво да мислят. Толкова изумени бяха някои от господата, че дори забравиха да се поклонят навреме, а онези, които все пак си спомниха за това, го сториха, след като възмутените им половинки ги бяха смушкали в ребрата.

Младежът забеляза веднага разликите между двете части на палата. Той стисна зъби. Направи се, че не забелязва придворните и отблъсна опиталите да го заговорят. Най-сетне заобиколи зад един ъгъл и се насочи към друга голяма двойна врата. И пред нея имаше стражи, но те нито дремеха, нито бяха започнали да забравят задълженията си, а моментално застанаха мирно.

— Ваше величество — каза един от тях и застана така, че да препречи пътя му. — Простете ми, сир, но генерал Конал заповяда никой да не го безпокои.

Силван се втренчи в него. Сетне заяви:

— Предайте на генерала, че се налага да бъде обезпокоен. От неговия крал.

Той с удоволствие проследи объркването по лицето на постовия. Елфът бе получил съвсем ясни нареждания от своя генерал, ала ето че пред него стоеше владетелят на страната. Налагаше се да направи избор. Той се взря в бледите очи и волевата брадичка на младежа и видя пред себе си краля на Силванести, издънка на рода, управлявал в продължение на цели поколения. Постовият бе възрастен мъж, може би дори беше служил по време на управлението на стария крал Лорак. Той се поклони почтително, разтвори вратите и обяви на висок глас: