Златният бряг [bg]

— Така мисля.

— Разкажи ми един.

— Окей. Един адвокат отива в магазин на „Брукс Брадърс“, разбираш ли, и пита продавача: „Колко струва този раиран костюм?“ А продавачът отвръща: „Шестстотин долара.“ И адвокатът казва: „Добре, ще го взема.“

Върнах се към салата си.

Белароса остави да минат няколко секунди, след това каза:

— Това ли е? Това ли е вицът? Не е забавен.

— Там е работата.

— Къде е работата?

— Адвокатите не са забавни.

Той обработва тази информация няколко секунди, след това каза:

— Но ти си забавен.

— Никой друг не мисли така.

Той сви рамене.

Не след дълго дойде блюдото с хубавото малко пиленце, което бе достатъчно, за да нахрани половината посетители в „Крийк“. Белароса сипа ястието в две чинии.

— Това се нарича polo scarpariello. Кажи го.

— Polo… scarp…

— Scarpariello. Пиле, по обущарски. Може би някой обущар го е измислил. Или пък го правят със стари обувки.

Вдигнах едно парче месо с вилицата си.

— Това коя част на пилето е?

— Това е наденичка. Прави се също и с наденички. Пържени в олио и чесън, с гъби.

— И това ми било леко.

— Изяж я. Вземи, опитай това. Това е вид цикория с повече олио и чесън. Чесънът премахва онзи проститутски дъх от устата ти. Вземи. Трябва да опиташ от всичко.

Повиках сервитьора.

— Донесете ми бутилка от онази вода с мехурчетата и чаша лед.

— Да, сър.

Той ми донесе зелена бутилка с етикет „Pellegrino“, който реших, че трябва да запомня за в бъдеще. Налях си и изпих три чаши от газираната вода, докато Франк ядеше пилето с наденички.

Беше почти три и половина, но заведението не бе съвсем празно. Четиримата приятели на Франк си бяха тръгнали, но по масите имаше неколцина старци, които пиеха кафе и четяха вестници. Двама от тях дори подремваха. Вини и Лени продължаваха да пият кафе и да пушат.

Вратата се отвори и аз инстинктивно се стегнах. Влезе някакъв мъж на около петдесет години, който носеше тъмносив костюм и слънчеви очила. Зад него застана по-млад мъж и очите му зашариха по масите. Бутнах Белароса по ръката и той проследи погледа ми до вратата. Хвърлих поглед към Лени и Вини и видях, че бяха нащрек. Двамата мъже знаеха за присъствието на телохранителите на Белароса и не правиха никакви резки движения, а просто стояха там до входната врата и гледаха към Белароса и мен. Сервитьорите стояха неподвижни, с погледи, забити в земята. Неколцината старци хвърлиха по един поглед на двамата натрапници и се върнаха към кафето и вестниците си.

Франк стана и се отдалечи от масата, а мъжът със слънчевите очила ги свали и тръгна към Белароса. Срещнаха се в средата на ресторанта и се прегърнаха, но личеше, че това е по-скоро израз на уважение, отколкото на привързаност.

Франк и приятелят му седнаха на една празна маса. Другият мъж, телохранител или какъвто беше на възрастния, седна при Вини и Лени по тяхно предложение. Отново насочих вниманието си към Белароса и неговия paesano. Ако сте наблюдавали тези хора достатъчно дълго време, нямаше да е трудно да разберете йерархията на съседната маса.