Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Познатите околности на Лефортово. (В самия ми зенит — като кандидат за Ленинска награда — идвах тук да изуча Лефортово отвън, все може да ми влезе в работа.) Познатата двойна порта, дворът, галерията от кабинети, където имахме свиждания от пандизбюрото Марфино. Докато пристигнем, взе да се стъмва, фенерите не стигат за двора, някакви офицери вече стоят, чакат ме. Какво да се правя на скромен: не е съвсем банален момент в историята на Лефортово, няма да се учудя, ако тук и по цекистка линия някой дежури, наблюдава. Има си хас, толкова време лаях, толкова време се заканвах — а ме спипаха. Като Пугачов по времето на Екатерина — ей го, падна ни най-сетне в ръчичките!

Разпореждат се като по време на бой: точно къде да спре колата, наобиколиха я десетина души, претичват, кои врати на колата да се отворят, кои — не, по кой начин да ме изведат. Аз си седя спокойно, засега ми е меко, топло, а по-хубаво няма да стане. „Излезте!“ — към стъпалата на затвора.

И без да съм го обмислял предварително, в момента се роди: как да изляза някак по-оскърбително, по-ядосващо за тях? Торбичката си — за галоши, с дълга връв, както висят на закачалките, — я преметнах през рамо и заприлича на просешка торба. Измъкнах се от колата, без да бързам, и тръгнах към затвора — няколко крачки до стъпалата, по стъпалата, после по площадката — с проскубания кубански калпак, с кожухчето си, сякаш свалено от гърба на казахстански овчар („облякъл се, като че ли е тръгнал за риба“, ще каже после Маляров, много сполучливо), тръгнах, поклащайки се тежкарски, нарамил торбата със събрана милостиня — сякаш се прибирам в катуна си и сякаш тях изобщо ги няма наоколо.