Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Това удовлетворява ли те, Фребек? — попита Талут.
— Да — отвърна той, като не знаеше как точно да реагира на неочаквания обрат на събитията.
— Тогава оставям на вас да се разберете колко пространство да ти бъде отстъпено от Огнището на Зубъра, но мисля, че не е необходимо да се правят каквито и да било промени преди Фрали да е родила. Съгласен ли си?
Фребек кимна, все още ошашавен. В предишния си бивак не би и помислил да иска допълнително пространство; ако го беше сторил, щяха да му се присмеят. Не притежаваше нито прерогативите, нито статуса, за да предявява такива искания. Когато започна спора си с Крози, и през ум не му минаваше мисълта за допълнителна площ. Просто се мъчеше да намери някакъв начин да отреагира на хапливите и, макар и справедливи обвинения. А сега се опитваше да убеди самия себе си, че именно липсата на достатъчно пространство е била истинската причина за спора им и ето, че като никога, тя взе неговата страна. Изпита радост от успеха, който беше пожънал. Беше спечелил битка. Даже две битки: една — с бивака и една — с Крози. Докато хората се разотиваха, той видя, че Барзек разговаря с Тюли и му мина през ум, че им дължи благодарност.
— Много съм ви признателен за разбирането, което проявихте — каза Фребек на водачката и мъжа от Огнището на Зубъра.
Барзек изрече обичайните за такива случаи учтивости, но и двамата с Тюли нямаше да са доволни, ако Фребек не бе изразил благодарността си за отстъпената му територия. Знаеха много добре, че стойността на техния жест далеч надхвърля няколкото метра площ. В него се съдържаше посланието, че Огнището на Жерава има статус, поради който заслужава такъв дар от огнището на водачката, макар че когато Тюли и Барзек обсъждаха преместването на границата още преди въпросът да бъде повдигнат от Фребек, те имаха предвид статуса на Крози и Фрали. Вече бяха предвидили променящите се нужди на двете семейства. Барзек дори бе намислил да повдигне въпроса по-рано, но Тюли бе предложила да изчакат по-подходящ момент, може би като подарък за бебето.
И двамата разбраха, че моментът е настъпил. Достатъчно беше да се погледнат и да си кимнат, за да си дадат знак. И тъй като Фребек току-що беше постигнал номинална победа, Огнището на Жерава сигурно щеше да е сговорчиво при определяне на границата. Барзек тъкмо отбелязваше с гордост колко мъдро бе постъпила Тюли, когато Фребек се приближи, за да поднесе благодарностите си. Докато вървеше към Огнището на Жерава, Фребек продължаваше да се наслаждава на случилото се, пресмятайки точките, които беше спечелил — броеше победите си точно както при игрите, който обитателите на бивака обичаха да играят.
Погледнато съвсем реалистично, това действително беше игра — много деликатната и напълно сериозна игра на съпоставка на ранговете, която се играе от всички социални същества. Това е начинът, по който се подреждат индивидите — конете в табуна, вълците в глутницата, хората в общността — за да могат да живеят заедно. В играта се противопоставят две сили, еднакво важни за оцеляването на рода: автономията на индивида и благополучието на общността. Целта е да се постигне динамично равновесие. В някои периоди и при определени условия отделните същества могат да бъдат почти напълно автономни. Даден индивид може да живее сам и да не се тревожи за положението си в дадена формация, но няма биологичен вид, който би могъл да оцелее без взаимодействие между отделните му представители. Крайната цена би била по-окончателна от смъртта на индивида. Целият род би бил унищожен. От друга страна, пълното подчинение на индивида на групата е също толкова пагубно. Животът не е нито статичен, нито неизменен. Без индивидуалност не може да има промяна, не може да има адаптация, а в един свят, за който промяната е вътрешно присъща, всеки род, който не е способен да се адаптира, е обречен на гибел.
Човешките същества в дадена общност, независимо от това дали тя се свежда до двама души или е голяма колкото света, и независимо от формата, която обществото приема, се подреждат в съответствие с някаква йерархия. Общоприетите жестове на учтивост и зачитане, както и обичаите, могат да спомагат за изглаждане на търканията и намаляване на напрежението при поддържането на функционален баланс в рамките на тази постоянно променяща се система. В някои ситуации болшинството индивиди не са длъжни да правят големи компромиси с личната си независимост за благото на социалната формация. При други, поради нуждите на общността, може да се наложи индивидът да жертва личността си докрай, дори да се откаже от живота си. Не може да се каже кое е по-правилно, всичко зависи от обстоятелствата; но и двете крайности не могат да бъдат поддържани дълго, така както и дадено общество не може да оцелее задълго, ако няколко човека налагат своята индивидуалност за сметка на общността.