Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
За около половин час погребалното шествие изчезна от погледите им дълбоко в долината. След това го видяха отново как лъкатуши по планинските пътеки. Отдалече вълнообразното движение на тази дълга и надиплена колона изглеждаше чудновато.
Племето спря на 240 метра височина, т.е. на върха на Маунганаму, на мястото, определено за гроб на Кара Тете.
Гробът на обикновения маор се състои само от една дупка и купчина камъни. Но на могъщия и страшен вожд, който по всяка вероятност скоро щеше да бъде провъзгласен за божество, племето бе отредило гроб, достоен за неговите подвизи.
Удупата беше обиколена от ограда, а около ямата, в която трябваше да положат телата, се издигаха колове, украсени с фигури, боядисани с охра. Роднините не бяха забравили, че „Уайдуа“, духът на умрелите, се храни със същите продукти, с които се храни тялото през тленния си живот. Затова заедно с оръжието и дрехите на умрелия в оградата бяха струпани и храни.
В гроба имаше всичко, което беше необходимо. Двамата съпрузи бяха положени един до друг и покрити със земя и треви.
После процесията заслиза мълчаливо от планината и сега вече никой не можеше да се изкачи на Маунганаму под страх от смърт, защото тя беше поставена под табу като Тонгариро, където почиват останките на един вожд, загинал от земетресение през 1846 година.
Глава XIII
ПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ
В момента когато слънцето изчезваше по посока на езерото Таупо зад върховете Тахахуа и Пукетапу, пленниците бяха отведени в техния затвор. Те нямаше да го напуснат, преди върховете на Уахити Рейнджес да пламнат от първите слънчеви лъчи.
Оставаше им една нощ, за да се приготвят да умрат. Въпреки изнемощялостта, въпреки ужаса, който бяха изживели, те седнаха да вечерят заедно.
— Ние имаме нужда от всичките си сили — бе казал Гленарван, — за да срещнем смъртта лице с лице. Трябва да покажем на тия варвари как европейците знаят да умират.
След като свършиха с яденето, леди Елена прочете вечерната молитва на висок глас. Към нея се присъединиха със свалени шапки всички останали.
Като изпълниха този си дълг, пленниците се прегърнаха.
Мери Грант и Елена се оттеглиха в един от ъглите на колибата и легнаха върху една рогозка. Сънят, който помага да се забравят мъките, скоро ги надви. Смазани от умора и от дългото безсъние, те заспаха прегърнати. Тогава Гленарван дръпна останалите настрана и им каза:
— Скъпи приятели, ако ни е писано да умрем утре, убеден съм, че ще съумеем да умрем мъжествено, със съзнанието, че сме преследвали една благородна цел. Но работата е там, че не ни чака само смърт, а мъчения и позор може би, а и тия две жени…
Тук гласът на Гленарван, досега твърд, се промени. Той замлъкна, за да надвие вълнението си. После след кратко мълчание той каза на младия капитан:
— Джон, ти обеща на Мери същото, което аз обещах на леди Елена. Какво реши?
— Мисля — отговори Джон Манглс, — че имам право да изпълня това си обещание.
— Да, Джон, но ние сме без оръжие?
— Ето оръжие — отговори Джон и показа една кама. — Изтръгнах я от ръцете на Кара Тете, когато тоя дивак падна в краката ми. Милорде, който от нас преживее другия, ще изпълни желанието на леди Елена и Мери Грант.
След тия думи в колибата настъпи дълбоко мълчание. Най-сетне то бе прекъснато от майора, който каза:
— Приятели, прибегнете до това крайно средство само в последната минута. Аз не съм привърженик на непоправимите работи.
— Не става дума за нас — отговори Гленарван. — Каквато и да е смъртта, ние ще съумеем да я посрещнем! О, ако бяхме сами, двадесет пъти досега щях да ви извикам: „Другари, да опитаме да избягаме! Да нападнем тия негодници!“ Но жените, жените…
В този момент Джон повдигна рогозката и преброи двадесет и пет туземци, които пазеха вратата на Варе Атуа. В двора бе запален голям огън, който хвърляше зловещи отблясъци върху начупения релеф на паха. Едни от диваците бяха насядали около огъня, а другите, прави, неподвижни, се открояваха ясно като черни петна върху ярката завеса на пламъците. Но всички често поглеждаха към колибата, която им беше поверена.
Говори се, че между тъмничаря, който бди, и затворника, който иска да бяга, шансовете са на страната на затворника. И наистина, интересът на единия е по-голям от интереса на другия. Единият може да забрави, че пази, но другият няма да забрави, че е пазен. Затворникът мисли по-често за бягство, отколкото тьмничарят да попречи на това бягство.
Затова се случват често изумителни бягства.
Но тук бдеше над пленниците не равнодушен тъмничар, а омразата, жаждата за мъст. Затворниците не бяха вързани само защото това беше съвсем излишно — двадесет и пет бойци пазеха единствения вход на Варе Атуа.