Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Знаеше, че те са се заели с непосилната задача да се борят срещу Господаря Рал, но въпреки това не можеше да не настръхва при вида им. Чувстваше се уязвима като сърна, попаднала сред глутница вълци. Всеки път, когато се опитваше да сподели тези си усещания пред Себастиан, той не я разбираше. Той беше мъж. Дженсън предполагаше, че един мъж не може да си представи какво означава да те гледат похотливо. Как да му обясни, че кръвта се смразява в жилите и когато мерне развратните им усмивки и свирепите им очи?
Трябва само да изпълни, каквото поиска от нея Сестра Пердита, и на сутринта ще може да се махне оттук заедно със Себастиан. Сестрите я бяха уверили, че ще и помогнат и ще увеличат шансовете и да убие Ричард Рал. Това бе единственото, което я вълнуваше в момента. Ако най-сетне съумее да убие Ричард Рал, ще бъде свободна. Ще може да разполага с живота си. Нещо повече — ще спаси не само себе си, но и целия свят, отървавайки го от жестокия касапин.
Бяха оставили конете сред дървета с голи клони — предимно дъбове. Поради липсата на листа на пръв поглед гората изглеждаше лесно проходима, но постепенно навлизаха в по-гъсти участъци с борове и смърчове, клоните на много, от които опасваха стволовете им чак до земята, а високите корони забулваха лунната светлина и ги обвиваха в мрак. Дженсън следваше плътно Сестрата. Двете жени потъваха все по-надълбоко в притихналата призрачна гора.
Дженсън бе прекарала по-голяма част от живота си в горите. Умееше да уцелва и най-незабележимите пътеки. Сестра Пердита се движеше уверено, сякаш се намираше на широк път, докато Дженсън не виждаше и следа от пътека. Горският под бе мек и девствен. Имаше недокоснати съчки и сухи листа, фин мъх, неразрязан от човешки крак. По всичко личеше, че се движат без цел и посока, но въпреки това, по увереността в движенията на Сестрата, Дженсън можеше да съди, че определено тази жена знае къде отива макар пътят и да е невидим за чуждо око.
В един миг до ушите на Дженсън достигна слаб звук, носещ се сред гъстата гора. Между клоните пред тях се мярна призрачна светлинка. В ледения въздух се долавяше странна, неприятна миризма на разложено, съчетана с тънка нишка сладникавост, от която на човек му се повдигаше.
Докато следваше Сестра Пердита между гъстите дървета, Дженсън започна да различава отделни гласове, свързани в нисък гърлен напев. Думите не можеше да отчлени, но те отекваха дълбоко в душата и, необичайният им ритъм трептеше странно познато някъде дълбоко в съзнанието и. Дори без да може да отдели думите, усети, че натрапливата миризма като че ли извира от тях. Странни и учудващо лични, те караха стомаха и да се свива на топка и го изпълваха с внезапен порив да се излее навън.
Сестра Пердита спря и се обърна, за да види дали повереницата и я следва. Дженсън видя бледата лунна светлина да проблясва върху халката през долната устна на Сестрата. Всички Сестри носеха такива халки. На Дженсън този обичай и се виждаше отвратителен, нищо че така уж изразявали привързаността и верността си към император Джаганг.
Сестра Пердита отмести един клон и пусна Дженсън пред себе си. При звуците на монотонния напев сърцето и учести ритъма си. Пред погледа и се откри полянка сред дърветата, от която се виждаха луната и къс небе.
Дженсън погледна Сестрата и продължи напред, докато стигна до широк кръг от запалени свещи, поставени толкова нагъсто, че приличаха на огнен обръч против демони. Вътре бе вписан друг, по-малък кръг, очертан от някакъв бял пясък, искрящ на светлината. В кръга, пак със същия странен бял пясък, бяха начертани символи, каквито Дженсън никога не бе виждала.
В центъра на всичко това, отново в кръг, седяха седем Сестри на светлината. Между две от тях като, че бе запазено място за някой отсъстващ — несъмнено Сестра Пердита. Докато произнасяха напева на непознатия за Дженсън език, жените бяха със затворени очи. Устните им се разтваряха, изричайки неразбираемите гърлени думи, при движението лунната светлина проблясваше в халките.
— Трябва да седнеш в центъра на кръга — тихо каза Сестра Пердита. — Остави дрехите си тук.
Дженсън я изгледа, посрещнаха я очи, в които се четеше твърдост.
— Моля?
— Съблечи се и седни в средата на кръга, с лице към празното място.
Заповедта бе произнесена с толкова хладна непоколебимост, че Дженсън нямаше друг избор, освен да се подчини. Сестрата пое наметалото и, после отстъпи, наблюдавайки я. След като роклята на Дженсън се свлече на земята, тя обви с ръце настръхналите си от студа рамене. Зъбите и тракаха, но не само от лошото време. Посрещната от твърдия мълчалив поглед на Сестрата, Дженсън преглътна с отвращение и продължи да се съблича.