Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Сестра Пердита я подбутна с пръст.
— Върви.
— Какво трябва да правя? — Дженсън долови в собствения си глас изненадваща категоричност.
Сестра Пердита се замисли за миг, но все пак отговори:
— Задачата ти е да убиеш Господаря Рал. За да ти помогнем, ще разкъсаме воала, обвиващ отвъдния свят.
Дженсън поклати глава.
— Не! Не мога да направя такова нещо.
— Всеки го прави. Когато човек умира, минава през воала. Смъртта е част от живота. За да убиеш Господаря Рал, ще ти е нужна помощ. Точно това смятаме да направим — да ти помогнем.
— Но отвъдният свят е свят на мъртвите, не мога.
— Не само можеш, но и ще го направиш. Вече си дала дума. Ако не изпълниш обещанието си, колцина още ще избие Господарят Рал? Ще го направиш, иначе кръвта на всяка от тези бъдещи жертви ще бъде отпечатана на дланите ти. Отказът ти ще доведе до смъртта на хиляди. Ти, Дженсън Рал ще помогнеш на брат си. Ти, Дженсън Рал, ще отвориш портите на смъртта и ще сложиш край на живота на тези хора. Ти, Дженсън Рал, ще се превърнеш в последователка на Пазителя. От теб се иска да събереш смелост да отхвърлиш всичко това и да насочиш смъртта към Ричард Рал.
Дженсън потръпна, по бузите и започнаха да се стичат сълзи, обмисляше чудовищното предложение на Сестра Пердита, ужасяващия си избор. Отправи молитва към майка си, попита я как е редно да постъпи, но не получи отговор. Дори гласът мълчеше.
Прекрачи обръча от свещи.
Трябва да го направи. Трябва да сложи край на управлението на Ричард Рал.
Добре поне че вътрешността на кръга изглеждаше тъмна. Ужасяваше я мисълта да стои гола пред непознати, пък било то и пред жени. Но това бе най-малката и грижа в момента.
Влезе в кръга от искрящ бял пясък, който и се стори леденостуден, сякаш зимата изведнъж я сграбчи в прегръдките си. Затрепери, обви ръце около тялото си и продължи напред към центъра на кръга от жени.
В средата, от същия искрящ бял пясък, бе начертана Милостта. Не можеше да откъсне поглед от символа, който самата тя бе чертала толкова пъти, макар ръката и да не бе направлявана от дарбата.
— Седни — заповяда и Сестра Пердита. Дженсън се стресна. Жената стоеше плътно до нея и като вдигна ръце на раменете и, я натисна към земята. Дженсън седна с кръстосани крака в центъра на осмолъчата звезда в средата на Милостта. Едва тогава забеляза, че всяка от Сестрите е седнала върху продължението на един от седемте лъча. Само осмият лъч точно пред Дженсън бе празен.
Дженсън седеше гола, трепереща, в средата на кръга, Сестрите на светлината подхванаха отново напева си.
Гората бе мрачна и потискаща, дърветата бяха оголели, клоните им се полюшваха на вятъра, търсейки опора един в друг — Заприличаха и на скелетите на мъртвите, които Дженсън се опасяваше, че Сестрите ще извикат.
Изведнъж всичко утихна. Вместо да заеме празното място на върха на осмия лъч, както бе очаквала Дженсън, Сестра Пердита застана зад нея и произнесе кратки, остри думи на странния език.
В напевната си реч Сестрата натърти отчетливо на думата Грушдева и вдигна ръка над главата на Дженсън. От шепата и се посипа пясък. Пясъкът се възпламени с боботещ съсък, от който Дженсън подскочи, краткият пламък озари за миг лицата на насядалите в кръг Сестри.
Постепенно всички заговориха в един глас.
— Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.
Дженсън веднага разпозна думите, но не само това — усети, че гласът в главата и ги повтаря заедно със Сестрите. Появата на гласа я изпълни със страх, но и подейства някак успокояващо. Липсата му и беше почти непоносима.
— Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.
Напевът я унесе, постепенно се почувства успокоена. Замисли се как стигна дотук, прехвърли в главата си ужасите на досегашния си живот, още от времето, когато, шестгодишна, напусна Народния дворец с майка си. Сети се за всичките пъти, в които Господарят Рал ги бе откривал и се бе налагало да се впускат в отчаян бяг, оставяйки всичко зад себе си. Накрая стигна и до ужасната дъждовна нощ, когато Д’Харанските войници нахълтаха в къщата им. Споменът за майка и, просната на пода в предсмъртна агония, извика сълзи в очите и. След това в главата и изникна развихреният образ на Себастиан, който се втурна в яростна битка. Чу и последните думи на майка си, когато я молеше да я остави там, на кървавия под, и да се спасява. Изпита цялата тежест на страданието си и изкрещя от болка и ужас.