Колоните на сътворението

— Отмъщение чрез мен — преведе и гласът. — Преданджи, Дженсън. Предай се и отмъщението ще бъде твое.

— Да! — изкрещя Дженсън. — Да! Предавам се, за да отмъстя!

Съществото се ухили, сякаш се разтегли процеп към отвъдния свят.

Изправи се — трептяща сянка, наведена към нея. Лунната светлина проблесна в мускулите му, когато тялото му тръгна напред, движенията му бяха почти котешки. Усмивката не слизаше от лицето му, виждаха се спиращите дъха остри зъби.

Дженсън не знаеше какво да прави, искаше само да сложи край на всичко това веднъж завинаги. Повече не можеше да издържа. Искаше да убие Ричард Рал. Беше жадна за отмъщение. Искаше да си върне майката.

Съществото стоеше точно до нея, трептяща сила и форма, която хем бе там, хем я нямаше, отчасти в този свят, отчасти в другия.

Изведнъж Дженсън забеляза отвъд съществото, отвъд обръча от Сестри, искрящия бял пясък и свещите, от сенките да излизат огромни фигури — на четири крака. Бяха стотици, жълтите им очи раздираха тъмнината, от ноздрите им се виеше пушек. Изглеждаха като че идват от друг свят, но определено присъстваха в този.

— Дженсън — прошепна гласът, надвесен над нея, — Дженсън, Дженсън. — Усмихна и се с мрачна усмивка, по-мрачна от очите на император Джаганг, по-непрогледна от безлунна нощ.

— Какви са — прошепна тя през сълзи, — какви са тези същества?

— Ами това са хрътките на отмъщението. Прегърни ме и ще ги освободя.

Тя ококори очи.

— Моля?

— Отдай ми се, Дженсън, прегърни ме и аз ще освободя хрътките в твое име.

Тя се дръпна, за да се отдалечи от съществото, не смееше да мигне. Едва си поемаше дъх. Съществото се протегна към нея, от гърлото му се понесе мъркащ звук, очите му се втренчиха в нейните.

Мъчеше се да си спомни думата, важната думичка. Беше и на езика, но щом погледна в искрящите очи, и изхвръкна от главата. Съзнанието и се вцепени. Думата и трябваше, но не можеше да се добере до нея.

— Грушдева ду калт мишт — провлачи гласът с гърленото си, ечащо ръмжене. — Отмъщение чрез мен.

— Отмъщение — повтори като замаяна Дженсън.

— Отвори душата си към мен, отвори душата си за мен. Предай се. Отмъсти за майка си.

Съществото прокара един дълъг пръст по лицето и и тя веднага усети къде се намира Ричард Рал — сякаш в нея заработи връзката, посочваща на Д’Харанците местоположението му. На юг. Далеч на юг. Тук нямаше да го намери.

— Прегърни ме — въздъхна гласът на милиметри от лицето и.

Дженсън се озова просната по гръб. Това я изненада и ужаси. Не си спомняше да се е отпускала назад. Все едно някой друг движеше тялото и. Осъзна, че съществото, представляващо гласа, се намества между разтворените и крака.

— Предай волята си, Дженсън. Предай плътта си — шепнеше гласът — и аз ще освободя хрътките, за да ти помогнат.

Ще ти помогна да убиеш Ричард Рал.

Думата все не идваше и не идваше. Изгубена. Също като нея изгубена.

— Не. Не. — заекна тя, ококорените и широко очи бяха пълни със сълзи.