Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Трябва да го изпратиш на юг с бегълците — заяви тя и кимна към Юганик, който се разхождаше из лагера и ръмжеше на всеки, който му се изпречеше на пътя.
— Силен е, а и доста го бива с копието — възпротиви се Елбраян.
— И при първия повод би се сбил с теб. Юганик иска всички да му се подчиняват, а необуздаността му рано или късно ще постави както него, така и всеки, който го последва, в положение, от което няма да има изход.
Права бе, трябваше да признае Елбраян. С Полсън поне можеше да разчита на някаква изпълнителност — все пак траперите бяха последвали указанията му и бяха заложили капаните си точно както той им бе заръчал.
— Отпрати го с онези, които не могат да се бият — настоя Пони. — Нека Белстър О’Комли се разправя с него. Остане ли тук, рано или късно ще кръстосате оръжия, а на хората със сигурност няма да им се понрави да убиеш един от своите.
Елбраян си помисли, че подобни мрачни приказки са малко преувеличени, ала не можеше да отрече, че през последните месеци двамата с Юганик на няколко пъти едва не се бяха сбили, а обстоятелствата тогава изобщо не бяха толкова напрегнати, колкото дните, които им предстояха.
— Кога ще ги изпратиш на юг? — тактично смени темата Пони — за нищо на света не искаше да го притиска, не и когато ставаше дума за едно толкова важно решение.
— Полсън, Катерицата и Крик и в този момент разузнават местността — отвърна той. — Поеха на запад, за да се уверят, че Тревясал лъг и Края на света наистина са завзети, а след това тръгват на юг, за да видят кои пътища са чисти и кои — не. След няколко дни трябва да се върнат и тогава ще решим какво да правим.
— Щом ги очакваш толкова скоро, значи няма да ходят чак до Каер Тинела и Ландсдаун и със сигурност няма да стигнат до Палмарис. Ако искаш хората на юг да са готови за нашествието, много скоро ще ти се наложи да изпратиш някого, който да ги предупреди.
Елбраян въздъхна дълбоко, напълно съгласен с нея. Знаеше какво трябва да направи, знаеше и кой е най-подходящ за тази задача, някой, който притежаваше както нужната тактичност, така и необходимите бойни и ездачески умения. Знаеше как трябва да постъпи, ала това бе решение, което никак не му се щеше да взима.
Затова Пони го стори вместо него:
— Ще се съгласи ли Симфония да ме отнесе дотам?
Елбраян не отвърна веднага, а дълго се взира в ясносините й очи. Бяха заедно от толкова скоро, че сърце не му даваше отново да се раздели с нея. Ала въпреки желанието да я задържи до себе си, той кимна в знак на съгласие. Симфония щеше да я отнесе, където трябва, за това пазителят и жребецът отдавна се бяха разбрали.
— Тогава ще тръгна преди да е съмнало — заяви младата жена.
Елбраян отново въздъхна и тя улови лицето му с две ръце и нежно го притегли към своето.
— Ще се върна при теб, дори да се наложи да отида чак до Палмарис — обеща тя. — Симфония ще ме отведе дотам и обратно и никой, бил той гоблин, паури или великан, няма да ми попречи.
Елбраян, който прекрасно знаеше на какво е способен великолепният жребец, нито за миг не се усъмни в думите й:
— Ще се върнеш при мен, за да споделим както опасностите на предстоящите битки, така и покоя на хладните нощи, когато злото отмине и мракът се вдигне от света.
Пони го целуна още веднъж, този път по-страстно и по-продължително. Навсякъде около тях хората се приготвяха за сън и над лагера се спускаше тишина, нарушавана от време на време от някое изръмжаване на вечно недоволния Юганик. Докато нощта бързо настъпваше, Пони и Елбраян навлязоха в гората, там, където можеха да останат сами.
Както беше обещала, младата жена потегли на юг още рано призори, но не и преди да свърши две важни неща — един личен разговор с Елбраян и една непредвидена среща с Авелин, който я очакваше на края на лагера.
— Симфония не е далеч — увери я той, когато я видя да се задава. — Зърнах го на онзи рид само преди няколко минути. Теб чака, предполагам.
Пони се усмихна, без да може да прикрие нарастващото си изумление от мъдростта на жребеца, многократно по-умен от който и да било обикновен кон.
— Както и аз — допълни Авелин.
— Симфония няма да може да носи и двама ни — сухо отбеляза младата жена.
— Какво? — не разбра монахът в първия момент, после избухна в бурен смях, който бързо замря.
Брат Авелин се тревожеше за нейната безопасност, досети се Пони, виждайки мрачното му изражение.
— Ще се върна — обеща тя.
— С това — рече той и й подаде сребърна лента за глава, — ще се върнеш дори още по-бързо.
Още щом зърна инкрустирания в средата камък, Пони почувства, че пред себе си има много повече от обикновено украшение. Никога досега не бе виждала подобен камък — жълто-зеленикав, с тясна черна резка, минаваща през средата.