Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Котешко око — обясни Авелин и като взе лентата от ръцете й, закопча я на челото й. — С негова помощ ще виждаш и през нощта.
И наистина, сумрачното утро изведнъж се проясни. Не можеше да се каже, че светлината се е усилила, ала очертанията на предметите изведнъж станаха много по-ясни. Пони погледна Авелин, благодарна, задето я бе научил на толкова много неща за свещените камъни, ала и малко изненадана, че без никакво усилие бе успяла да отключи магията на котешкото око.
— Защо камъкът ми се подчини толкова лесно? — попита тя. — Значи ли това, че ако поискам, бих могла да призова огнени кълба и мощни мълнии, както стори ти в Тревясал лъг? У кого тогава е силата — у този, който ги използва, или у самите камъни? И с какво толкова е благословен брат Авелин, ако всичко зависи от камъните, а не от него?
— О, това беше подло! — разсмя се монахът, без изобщо да се засегне от шеговития й тон. — Ам’че да! Благословен, казват някои, прокълнат, ще река аз, прокълнат с приятелска подкрепа като тази!
— О, това беше подло! — изимитира го младата жена и двамата избухнаха в гръмък смях, нещо, от което наистина се нуждаеха.
— Силата идва както от камъка, така и от онзи, който го използва — вече сериозно обясни Авелин, макар да й го бе казвал неведнъж преди. — Някои камъни обаче, като тюркоаза, който дадох на Елбраян, а той — на Симфония, могат да бъдат променени така, че силата им никога да не секва, независимо от това в чии ръце са. Тогава те наистина стават магически и всеки може да ги използва. Неведнъж съм виждал (а и ти също, предполагам) подобни простички вълшебства, извършвани от разни фермери или селски гадатели.
— И точно това си направил с котешкото око — досети се младата жена.
— Да — потвърди Авелин. — Подготвих го, за да ти бъде полезен. Както на теб, така и на мен, и на Елбраян — където е най-необходим, а в този момент именно ти имаш най-голяма нужда от него. Вземи го, с негова помощ ще можеш да яздиш и нощем, когато врагът не може да те види.
Силно пръхтене, долетяло от близкия рид, привлече вниманието им и те погледнаха натам — застанал на върха на възвишението, Симфония очевидно нямаше търпение да потегли на път и изглеждаше така, сякаш бе подслушвал разговора им.
— Съмнявам се, че Симфония ще има нужда аз да му показвам пътя, пък било то и през нощта — подхвърли Пони.
И двамата отново се засмяха за миг.
За миг, защото младата жена трябваше да тръгва.
Преди още приятелката му да бе направила и една крачка, монахът я улови за раменете и я накара да се обърне. Протегна й ръка и когато тя я пое, даде й още нещо — парче графит, камъкът, с който можеха да се призовават мълнии.
— Мисля, че вече си готова — рече той с уважение в гласа.
Пони здраво стисна ценния подарък и като кимна в знак на благодарност, пое към хълма, където я чакаше Симфония.
Денят беше ясен и свеж, ала смразяващо студен. Вледеняващият северен вятър не спираше нито за миг и Елбраян неволно се запита дали зимата някога ще си отиде от тези земи или завинаги ще ги държи в лютия си плен.
По-късно същата сутрин той събра мъжете и няколкото жени, които щяха да останат и да се бият заедно с него.
— Не сме в състояние да надвием врага, който завзе домовете ни — заяви той направо. — Прекалено многочислен е.
Думите му бяха последвани от недоволно мърморене, над което съвсем ясно се извиси грубият глас на Тол Юганик:
— Вдъхновяващо, няма що!
— Но можем да му навредим сериозно — спокойно продължи Елбраян. — Кой знае, нищо чудно именно нашите усилия да направят войната…
— Война ли? — прекъсна го Юганик.
— Нима още вярвате, че това е най-обикновен гоблинов набег? Десет хиляди гоблини минаха през Тревясал лъг, откакто селото беше завзето, минаха и продължиха на юг!
Юганик изпръхтя и махна пренебрежително с ръка.
— Стореното от нас може би ще помогне на хората на юг — повиши глас Елбраян, за да потуши надигащото се несъгласие. — На Каер Тинела, Ландсдаун и дори на Палмарис, защото вярваме, че именно натам се е насочила вражеската армия.
— Ха! — изсумтя Юганик. — Пълни глупости! Мръсните гоблини завзеха Дъндалис, значи там трябва да идем и да ги прогоним като мръсни псета!
— По-скоро да загинете като такива — намеси се Елбраян, преди Юганик да успее да се разпали прекалено и бавно се приближи до него. — Ще ви избият като кучета!
Двамата мъже бяха почти еднакви на ръст, ала Юганик беше по-тежък и по-набит. Издувайки бездруго масивните си гърди, той яростно се втренчи в пазителя.