Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Години наред се питах дали не сгреших, като ги взех от манастира — проговори той най-сетне. — През цялото време ме измъчваха съмнения, боях се, че съм постъпил не както повелява Бог, а както аз смятах — може би погрешно, — че той повелява.
— Сега вече можеш да бъдеш сигурен — убедено заяви Елбраян. — Постъпил си правилно.
Авелин кимна, в истински покой със себе си за първи път, откакто бе избягал от манастира. После улови погледа, който Пони и Елбраян си размениха, и като се извини, отдалечи се от огъня — в лагера имаше доста ранени, много от които щяха да имат нужда от него и от хематита.
— Не можах да спася Тревясал лъг — рече младият мъж, когато двамата останаха сами.
Вместо отговор Пони се огледа наоколо, посочвайки му насядалите край огньовете мъже и жени и малките деца, които със сигурност вече щяха да са мъртви, ако той и приятелите му не им се бяха притекли на помощ.
— И все пък съм доволен — продължи Елбраян. — Не можах да спася селото, ала колко различно е случилото се днес от онова, което сполетя собствения ни дом.
— Защото тогава си нямахме пазител, който да бди над нас — усмихна се момичето.
Усмивките им обаче бързо се стопиха, удавени от горчивия вкус на спомена за днешното нещастие и отдавнашната трагедия. Двамата се свиха един в друг и мълчаливо се загледаха в огъня, а в мислите им, наред с болката от загубите, преживени преди толкова години, имаше и задоволство, гордост, задето именно те не бяха допуснали и други да преживят техния кошмар.
Глава 40
Водачът
— Не го подпалиха — отбеляза Елбраян, загледан в небето над Дъндалис.
— Че защо им е да го правят? — попита застаналият до него Брадуордън. — Когат’ пристигнаха, там отдавна нямаше никой.
— Така е — съгласи се Елбраян.
Да убеди жителите на Дъндалис да напуснат домовете си изобщо не се бе оказало трудно за пазителя, не и когато със себе си водеше шестдесет и трима очевидци от Тревясал лъг, както и двадесетината оцелели жители на Края на света, които до един разказваха потресаващи истории за безчислени вражески пълчища и жестока сеч. Без много-много приказки, мъжете и жените на Дъндалис последваха пазителя в гората и лагерите, които той и приятелите му бяха построили, добре скрити и далеч от всички пътеки.
— Не изгориха и Тревясал лъг — намеси се Пони, която също беше тук заедно с Авелин. — Нито Края на света преди това.
Елбраян погледна кентавъра с потъмняло лице.
— Продоволствени бази — мрачно заяви Брадуордън.
— Значи смятат да продължат на юг — обади се Авелин, произнасяйки с мъка думите. — Въпросът е колко на юг.
— Натам няма кой знае колко поселища — отвърна кентавърът. — Почти нищо чак до голямата река.
— Палмарис! — ахна Авелин.
Възцари се дълбока, напрегната тишина, докато четиримата приятели осъзнаят напълно какво означава това.
— Безсилни сме да спрем такава армия — проговори Елбраян най-сетне. — Има обаче три неща, които можем и трябва да направим — да им причиним възможно най-големи загуби, да известим южните селища, че дори и Палмарис, за опасността, надвиснала над тях и да се погрижим за онези, които спасихме.
— Сто и шейсет — вметна Брадуордън. — А все още не съм ги изброил докрай. Ама най-лошото е, че от всички тях най-много една трета могат да се бият с гоблините и останалите гнусни изчадия.
— Значи трябва да направим нещо — повтори Елбраян. — Да изпратим онези, които не могат да се бият, на сигурно място, а онези, които могат и искат, да използваме по най-добрия начин.
— Нелека задача, пазителю — подхвърли Брадуордън и когато срещна изпитателния му поглед, допълни: — С теб съм, разбира се. Ама не зарад’ вкуса на джуджетата, съвсем не. Жилави, малки гадинки!
— Ам’че да! — разсмя се Авелин с глас.
Заловиха се за работа още същия ден. Разделиха бегълците на две групи — тези, които щяха да останат с тях и тези, които щяха да бъдат изпратени на сигурно място — в няколко пещери на изток от Дъндалис, за които знаеше само Брадуордън или, стига да успееха да намерят път, към по-цивилизованите земи на юг. Когато приключиха, Елбраян установи, че има повече от сто и четиридесет души, които трябва да бъдат отведени далеч оттук. Да се бият заедно с него оставаха малко повече от двадесетина и то съвсем не хора, които пазителят доброволно би си избрал за съюзници. Като се изключеха Пони, Брадуордън и Авелин, най-добрите между тях бяха непостоянният Полсън и раздразнителният и вечно недоволен Тол Юганик.
Именно за това си говореха Пони и Елбраян в края на деня, докато седяха край огъня.