Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Не обръщайте внимание, деца, баща ви изпита преди малко голяма скръб. И още му е много мъчно. След няколко дни всичко ще му мине.
И започна разговор с абата, с госпожица Смит, каза на децата си нежни, мили думи, сладки майчини глезени милувки, които карат малките сърца да се разтварят. Когато свършиха вечерята, тя премина в салона с цялото семейство. Накара по-големите деца да приказват, разказа приказки на най-малките и когато настъпи часът за лягане, дълго целува всички, после, след като ги изпрати да спят, влезе сама в стаята си.
Чакаше, защото не се съмняваше, че той ще дойде. Сега, когато децата й бяха далеч от нея, реши да защищава кожата си на човешко същество, както защищаваше живота си на светска жена; затова скри в джоба на роклята си малкия пълен револвер, който бе купила няколко дни по-рано.
Часовете минаваха, часовникът биеше. Всички шумове в жилището утихнаха. Само файтоните продължаваха да тракат по улицата смътно, тихо, отдалеч през плътните стени.
Тя чакаше, изпълнена с енергия и нервна, без да се страхува от него сега, готова на всичко и почти тържествуваща, защото бе намерила най-после средство да го измъчва всеки миг, за цял живот.
Но първите лъчи на деня проникнаха през долните ресни на завесите, без графът да влезе при нея. Тогава тя разбра поразена, че той няма да дойде. След като заключи вратата и намести резето, което бе накарала да поставят, за да бъде по-сигурна, тя най-сетне си легна и остана в леглото с отворени очи, замислена, без да разбира вече, без да може да отгатне какво ще прави той.
Камериерката й донесе чая и писмо от съпруга й. Той й пишеше, че ще предприеме доста дълго пътуване и й съобщаваше накрая, че нотариусът му ще й достави необходимите суми за всички разноски.
III
Беше в операта през време на един антракт на „Ребер Дявола“. На първите редове в партера мъжете прави, с шапка на глава, с широко отворени жилетки над белите ризи, по които блестяха златото и скъпоценните камъни на копчетата, гледаха ложите, изпълнени с жени, деколтирани, украсени с диаманти, с перли, сияещи в тази осветена оранжерия, където красотата на лицата и блясъкът на рамената като че ли разцъфтяваха за погледите сред музиката и човешките гласове.
Двама приятели, застанали с гръб към оркестъра, приказваха и разглеждаха с лорнети цялата тази галерия на елегантността, тази изложба на истинска или фалшива грация, на бижута, на лукс и на превзетост, която се разстилаше в кръг около големия театър.
Единият от тях, Роже дьо Солен, каза на своя другар Бернар Гранден:
— Погледни колко красива е все още графиня дьо Маскаре!
Бернар Гранден на свой ред погледна с лорнета си в една ложа отсреща висока жена, която изглеждаше още много млада и чиято блестяща красота като че ли привличаше погледите от всички краища на залата. Бледата й кожа с оттенък на слонова кост й придаваше вид на статуя, докато в черните й като нощ коси тънката дъгообразна диадема, обсипана с диаманти, блестеше като млечен път.
След като я погледа известно време, Бернар Гранден каза с весел тон, искрено убеден:
— Действително е красива!
— Колко годишна може да е?
— Чакай. Ще ти кажа точно. Познавам я от детинство. Помня я, когато се появи в обществото като младо момиче. Трябва да е към… към… тридесет… тридесет… тридесет и шест години.
— Не е възможно.
— Сигурен съм.
— Изглежда на двадесет и пет.
— И има седем деца.
— Невероятно!
— При това и седемте са живи и тя е много добра майка. Ходя от време на време у тях, където е приятно, спокойно и някак здравословно. Тя осъществява това явление в обществото, което се нарича семейство.
— Странно нещо! И никога нищо ли не са шушукали за нея?
— Никога.
— А съпругът й? Той е особен човек, нали?
— И да, и не. Между тях може би е имало малка драма — от тези малки семейни драми, които хората подозират, но никога не узнават в подробности, само ги отгатват приблизително.
— Каква точно?
— Не знам нищо. Днес Маскаре е голям гуляйджия, след като беше отличен съпруг. Докато беше добър съпруг, имаше отвратителен, мнителен и заядлив характер. Откакто започна да гуляе, стана безразличен към всичко, но човек би казал, че има някаква грижа, някаква мъка, някакъв червей, който го гризе — той остарява много бързо.
И двамата приятели пофилософствуваха няколко минути върху тайните незнайни мъки, които различията в характерите или може би физическото несъответствие, отначало незабелязано, може да породи в едно семейство.
Роже дьо Сален, който продължаваше да гледа с лорнета госпожа дьо Маскаре, поде: