Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Ако продължаваш така, знаеш ли, че накрая ще развалиш работата на тая свиня Морен?
Лелята пристигна в осем часа. Разискването беше кратко. Добрите хора щяха да оттеглят молбата си, а аз щях да оставя петстотин франка за местните бедни.
Те поискаха да ни задържат да прекараме с тях целия ден. Даже щяха да организират екскурзия, за да посетим някакви развалини. Зад гърба на роднините си Анриет ми правеше знаци с глава:
„Хайде, останете!“
Аз приех, но Риве настояваше да си вървим.
Дръпнах го настрана, молих го, убеждавах го, казвах му:
— Хайде, миличък Риве, направи това заради мене!
Но той изглеждаше много раздразнен и ми повтаряше в лицето:
— Омръзна ми, разбра ли, омръзна ми работата на свиня Морен!
Бях принуден и аз да тръгна. Това бе един от най-тежките мигове в живота ми. Искаше ми се през целия си живот да уреждам Мореновата работа.
В купето, след силните и неми ръкостискания, казах на Риве:
— Ти си същински звяр!
— Миличък, ти беше почнал вече наистина да ме ядосваш!
Когато пристигнахме в редакцията на „Фенер“, там ни чакаше цяла тълпа… Щом ни видяха, развикаха се:
— Е, уредихте ли работата на тая свиня Морен?
Целият Ла Рошел беше развълнуван. Риве, лошото настроение на когото се беше разсеяло по пътя, едва се сдържаше да не се разсмее, когато казваше:
— Да, всичко се уреди, и то благодарение на Лабарб.
После отидохме двамата у Морен.
Той се беше излегнал в едно кресло със синапени лапи на краката и студени компреси на главата, изплашен до припадък. Кашляше непрекъснато със слабата кашлица на агонизиращ човек и никой не знаеше къде го беше хванала тази хрема. Жена му го гледаше като тигрица, готова да го разкъса.
Щом ни видя, краката и ръцете му се разтрепераха. Аз казах:
— Всичко се уреди, нехранимайко такъв, но втори път да не вършиш такива неща!
Той стана и задъхан ми хвана ръцете, целуна ги като ръцете на някой принц, разплака се и едва ли не загуби съзнание, после целуна Риве, целуна даже госпожа Морен, която с едно блъсване го изпрати в креслото му.
Но след този удар той не се оправи вече. Това преживяване беше много силно за него. Из цялата област му викаха само „тая свиня Морен“ и всеки път, когато чуеше това, този прякор го пронизваше като с нож. Когато на улицата някой дрипльо викаше „свиня“, той инстинктивно си обръщаше главата. Приятелите му го обсипваха с ужасни шеги и всеки път, когато ядяха свински бут, го питаха:
— От твоя ли е?
След две години той умря.
А аз, когато се кандидатирах за народен представител през 1875 година, отидох по работа при новия нотариус в Тусер — господин Белонкл. Посрещна ме висока, едра и хубава жена.
— Нима не ме познахте? — каза тя.
Аз промълвих:
— Но… Не… госпожо.
— Анриет Бонел.
— А!
Почувствувах, че пребледнявам.
Тя изглеждаше напълно спокойна и се усмихваше, като ме гледаше.
Щом ни остави насаме със съпруга си, той ми взе ръцете и като ги стисна силно, каза:
— Драги господине, отдавна исках да дойда да ви видя. Жена ми толкова много ми е говорила за вас. Зная… да, зная при какви печални обстоятелства сте се запознали с нея, зная също колко добре сте се държали, колко сте били внимателен, тактичен, предан на работата… — Той се поколеба, после, като че ли щеше да произнесе някоя груба дума, сниши глас и каза: — На работата на тая свиня Морен.
Ги дьо Мопасан
Непотребна красота
I
Елегантна каляска, с впрегнати два великолепни черни коня, чакаше пред стълбището на дома. Беше краят на юни, към пет и половина часа, и между покривите, които закриваха от погледа парадния двор, прозираше ясното, жарко и весело небе.
Графиня дьо Маскаре се показа на стълбището точно когато съпругът й, който се прибираше в къщи, пристигна пред външната врата. Той се спря за няколко секунди, за да изгледа жена си, и пребледня малко. Тя бе така красива, гъвкава, изискана, с продълговатото си лице, с кожата си с цвят на позлатена слонова кост, с големите сиви очи и черни коси. Графинята се качи в колата, без да го погледне, преструвайки се, че не го е видяла, с такава особена расова походка, че долната ревност, която го гризеше толкова отдавна, захапа сърцето му. Той се приближи, поздрави я и попита:
— На разходка ли отивате?
Тя препусна презрително през устните си две думи:
Виждате добре!
— В гората ли?
— Вероятно.
— Ще ми позволите ли да ви придружа?
— Колата е ваша.
Без да се изненада от тона, с който му отговаряше, той се качи в колата и седна до жена си, а след това заповяда: