Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Погледни този театър. Няма ли в него човешко съществуване, създадено от нас, непредвидено от вечните съдбини, непознато за тях, разбираемо само за нашите умове: кокетно развлечение, сладострастно, интелигентно, измислено единствено от малките недоволни и вълнуващи се животни, каквито сме ние, и то пак за нас.
Погледни тази жена, госпожа дьо Маскаре. Бог я е създал, за да живее в пещера, гола или обвита в кожа на зверове. Не е ли тя по-добре така? Впрочем знае ли се защо и как нейният грубиянин съпруг, след като има при себе си подобна съпруга и най-вече след като е бил достатъчно дебелак, за да я направи седем пъти майка, я изоставил изведнъж, за да търчи след проститутките?
Гранден отговори:
— Ех, драги мой, в това вероятно се корени единствената причина. Той е започнал да смята, че ще му струва твърде скъпо да спи единствено у дома си. Дошъл е от домакинска пестеливост до същите принципи, които ти поставяше така философски.
Три удара известиха последния акт. Двамата приятели се обърнаха, свалиха шапките си и седнаха.
IV
В колата, която ги отвеждаше в къщи след представлението в операта, граф и графиня дьо Маскаре, седнали един до друг, мълчаха. Но изведнъж съпругът каза на жена си:
— Габриела!
— Какво искате от мен?
— Не намирате ли, че цялата тази история трая доста дълго?
— Коя именно?
— Отвратителното наказание, на което ме осъждате от шест години насам.
— Какво искате, не мога да сторя нищо.
— Кажете ми най-сетне кое е!
— Никога.
— Помислете, че не мога да виждам вече децата си, да ги чувствувам около себе си, без сърцето ми да бъде смазано от съмнение. Кажете ми кое е и кълна ви се, че ще простя, че ще се отнасям с него, както с другите.
— Нямам право.
— Не виждате ли, че не мога да понасям повече този живот, тази мисъл, която гризе, и този въпрос, който си поставям непрестанно, този въпрос, който ме изтезава всеки път, когато ги гледам. Полудявам.
Тя попита:
— Много ли страдахте?
— Страшно. Бих ли приел без това ужаса да живея до вас и още по-големия ужас да чувствувам, да знам, че има между тях едно, което не мога да позная и което ми пречи да обичам другите.
Тя повтори:
— Тогава сигурно наистина сте страдали много?
Той отговори със сдържан, болезнен глас:
— Нали ви повтарям всеки ден, че това е за мен непоносима мъка. Иначе бих ли се завърнал? Бих ли останал в тази къща близо до вас и до тях, ако не ги обичах? Ах! Вие се държахте с мен по отвратителен начин. Запазил съм за децата си единствената любов на сърцето си. Знаете го добре. Аз съм за тях баща от старите времена, както бях за вас съпруг от старите семейства, защото си оставам човек на инстинкта, човек на природата, човек на миналото. Да, признавам, вие ме направихте страшно ревнив, защото сте жена от друга раса, с друга душа, с други нужди. Ах! Никога няма да забравя нещата, които ми казахте. От този ден насам вие не ме интересувате. Не ви убих, защото не бих имал вече начин да открия някога кое от нашите… от вашите деца не е мое. Чаках, но страдах повече, отколкото можете да си представите, защото не смея вече да ги обичам с изключение може би на двете най-големи; не смея вече да ги гледам, да ги викам, да ги прегръщам, не мога да взема нито едно на коленете си, без да се запитам: „Не е ли това?“ От шест години насам съм се отнасял с вас коректно, дори благодушно и любезно. Кажете ми истината, кълна се, че няма да направя нищо лошо.
Той долавяше в полумрака на колата, че тя бе развълнувана, и чувствувайки, че най-сетне ще проговори, каза:
— Моля ви, умолявам ви…
Тя промълви:
— Може би съм по-виновна, отколкото предполагате. Но не можех, не можех повече да продължавам този отвратителен живот на бременности. Имах само едно средство да ви изгоня от леглото си. Излъгах пред бога, излъгах с ръка, вдигната над главите на децата си, защото никога не съм ви изневерявала.
Той хвана ръката й в сянката и стискайки я, както бе направил в страшния ден на тяхната разходка в гората, промърмори:
— Истина ли е?
— Истина.
Но възбуден от мъка, той изрида:
— Ах! Ще изпадна в нови безкрайни съмнения! В кой ден излъгахте, по-рано или сега? Как да ви вярвам днес? Как да се вярва на жена след всичко това? Никога няма да зная вече какво да мисля. Бих предпочел да бяхте казали: „Жак“ или „Жана.“
Колата влизаше в двора на дома. Когато спря пред стълбището, графът слезе пръв и предложи както винаги ръка на жена си, за да изкачи стъпалата.
После, щом стигнаха първия етаж, той каза:
— Мога ли да ви поговоря още няколко мига?
Тя отговори:
— Съгласна съм.