Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Ах! Припомнете си вашите борби, разбитите врати, насилените брави! На какво съществуване сте ме осъдили от единадесет години насам — съществуване на разплодна кобила, затворена в конезавод. След това, щом забременеех, вие също се отвращавахте от мен и не ви виждах вече с месеци. Изпращахте ме на село, в семейния замък, на зеленина, сред ливадите, за да отглеждам малкото. И когато се появявах отново, свежа и красива, ненакърнена, все така съблазнителна и обкръжена с почитания, надявайки се най-сетне, че ще поживея малко като млада и богата жена от обществото, ревността ви обземаше отново и вие започвахте да ме преследвате с позорното и омразно желание, което ви измъчва и в този момент. Но това не е желанието да ме притежавате — никога не бих ви отказала такова нещо, — а желанието да ме обезформите. Освен това случи се и нещо друго, отвратително и тайнствено, и измина много време, докато го разбера (но аз станах проницателна, като ви гледам как действувате и как мислите); вие се привързахте към децата си поради сигурността, която ви даваха, докато аз ги носех в утробата си. Обичта ви към тях се породи от голямото отвращение, което изпитвахте към мен, от всичките ви долни, временно успокоени страхове и от радостта, че ме виждате забременяла.
Ах, тази радост, колко често съм я съзирала във вас, откривала съм я в очите ви, отгатвала съм я. Вие обичате децата си като победи, но не като ваша кръв. Те са победи над мен, над моята младост, над моята красота, над моя чар, над комплиментите, които ми отправяха, и над тези, които шепнеха около мен, без да ми ги казват. И вие се гордеехте с тях; излагате ги на показ, разхождате ги в бричка из Булонската гора, с магарета в Монморанси. Водите ги на сутрешните театрални представления, за да ви виждат сред тях, за да казват: „Какъв добър баща“ и да повтарят това…
Той бе хванал китката й с дива грубост и я стискаше така силно, че тя млъкна, тъй като стенание раздираше гърлото й.
Каза й съвсем ниско:
— Обичам децата си, чувате ли? Това, което току-що ми признахте, е срамно за една майка. Но вие сте моя. Аз съм господарят… Вашият господар… И мога да искам от вас това, което пожелая, когато пожелая… И законът… е с мен.
Той се стремеше да смаже пръстите й, стискайки ги като с клещи в голямата си мускулеста длан. Бледа от болки, тя се мъчеше напразно да освободи ръката си от това менгеме, което я смазваше, и понеже страданието я караше да се задъхва, сълзи се появиха в очите й.
— Виждате добре — каза той, — че аз съм господарят и по-силният.
Вече не я стискаше така силно. Тя поде:
— Вярвате ли, че съм набожна?
Той промълви изненадан:
— Но да.
— Мислите ли, че вярвам в бога?
— Но да.
— Че бих могла да лъжа, заклевайки се пред олтара, в който е затворено тялото Христово?
— Не.
— Желаете ли да ме придружите в някоя черква?
— За какво?
— Ще видите. Желаете ли?
— Да, ако държите на това.
Тя повиши глас и извика:
— Филип!
Кочияшът наведе малко глава, без да изпуска из очи конете, сякаш за да изслуша само своята господарка, която поде:
— Карай към черквата „Сен-Филип-дю-Рул“.
И каляската, която тъкмо наближаваше Булонската гора, се отправи към Париж.
Жената и съпругът не размениха повече нито дума. Когато колата спря пред входа на черквата, госпожа дьо Маскаре скочи на земята и влезе вътре, следвана на няколко крачки от графа.
Тя отиде, без да се спира, до решетката пред олтара, падна на колене до един стол, скри лице в ръцете си и започна да се моли. Моли се дълго, а той, прав зад нея, забеляза най-сетне, че тя плаче. Плачеше безшумно, както плачат жените при голяма мъчителна скръб. Пред цялото й тяло минаваше тръпка, която завършваше с прикрито ридание, задушено между пръстите й.
Но граф дьо Маскаре сметна, че това продължава много и докосна рамото й.
Този досег я събуди като опарване. Изправяйки се, тя го погледна очи в очи.
— Ето какво ще ви кажа. Аз не се страхувам от нищо. Убийте ме, ако това ви харесва. Едното от децата не е от вас, само едно. Кълна се пред бога, който ме чува тук. Това беше единственото отмъщение, което имах срещу вас, срещу вашата отвратителна мъжка тирания, срещу принудителното раждане, на което ме осъдихте. Кой беше моят любовник? Никога няма да го узнаете! Ще се съмнявате във всички. Но няма да го откриете. Отдадох му се без любов и без удоволствие, единствено за да ви изневеря. И той също ме направи майка. Имам седем деца, търсете! Смятах да ви кажа това по-късно, много по-късно, защото на мъж се отмъщава с изневяра само ако той знае за нея. Заставихте ме да ви изповядам това днес и аз го сторих.