Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Веднъж, когато приятелят й излизаше от къщата, момичето извика: „Грег! Грег! Забравих да ти кажа да вземеш и масло. Господи, съвсем съм оглупяла.“ И Грег отиде с колата да купи забравените продукти.
Робърт отпусна глава на рамото си и погледна за последен път момичето. Беше приключила с домакинството и си почиваше, облегната на плота до печката, с кръстосани крака и вперен в земята поглед, а изражението й бе унесено, сякаш се взираше в нещо на стотици километри. В отпуснатите си, почти увиснали ръце държеше кърпа на сини и бели шарки. Изведнъж се усмихна, дръпна се рязко от плота, сгъна кърпата и я постави върху една от горите червени пръчки, които стърчаха от стената до мивката. Беше я видял как една вечер постави окачалката. Сега момичето тръгна право към прозореца, пред който стоеше Робърт, и той едва успя да се скрие зад дръвчето.
Беше му страшно неприятно, като си помислеше, че се държи като престъпник и… Тъкмо сега ли трябваше да се случи? Беше настъпил някаква проклета вейка! Чу как нещо чукна по прозореца и се досети, че една от шнолите и се е допряла до стъклото. За миг затвори очи от срам. Когато ги отвори, видя, че е извърнала глава и гледа на другата страна, към алеята. Робърт погледна към баскетболния кош и се замисли дали да не побърза да се скрие зад него, преди тя да е излязла от къщата. След това чу, че радиото засвири по-силно, и се усмихна. Сигурно се е уплашила и за да не се чувствува сама, е усилила радиото. Нелогично и все пак съвсем логично и трогателно действие. Съжаляваше, че й е причинил това моментно безпокойство. А и не му беше за пръв път. Беше много тромав и непохватен. Веднъж ритна една стара десетлитрова туба, захвърлена край къщата, и шумът накара момичето, което си правеше маникюра в хола, да подскочи. Тогава тя отвори предпазливо външната врата и извика: „Кой е? Има ли някой там?“, после отново затвори вратата и спусна резето. Предишния път пък духаше вятър и един клон драскаше по дървената облицовка на къщата. Звукът направи впечатление на момичето, то дойде до прозореца, но очевидно реши да не му обръща внимание и се върна при телевизора. Драскането обаче не преставаше, ето защо накрая Робърт улови клона и с едно последно стържещо плъзване покрай стената го изви надолу. След това си тръгна, като остави клона превит, но не го счупи. Та нали можеше да го забележи и да го покаже на приятеля си?
Ако го заловяха тъй близо до дома й, позорът щеше да е толкова голям, че Робърт не смееше да си представи подобна възможност. Такива мъже обикновено дебнат около хорските къщи, за да видят как някоя жена се съблича. Робърт беше чувал, че имат и други отвратителни навици. Това, което той чувствуваше, което бушуваше в него, приличаше на мъчителна жажда и тя трябваше да бъде утолена. Той трябваше да я вижда, трябваше да я гледа. Като си го призна, Робърт всъщност си призна и че е готов да го хванат някоя вечер. Ще изгуби работата си. Мисис Роудс, симпатичната му хазяйка от жилищната кооперация „Камелот“, ще бъде потресена и ще го помоли веднага да напусне. А колегите му? Освен Джак Нилсън всички ще заговорят против него. Сякаш ги чуваше: „Нали ви казвах, че му има нещо?… Нито веднъж не дойде да играем покер, нали така?“ Но той трябваше да рискува. Дори ако никой не можеше да разбере, че когато наблюдава как едно момиче върши спокойно ежедневната си домакинска работа, той си възвръща собственото спокойствие, вижда, че в живота на някои хора има смисъл и радост, и почти започва да вярва, че смисълът и радостта могат да се завърнат и в неговия живот. Момичето му помагаше.
Робърт потрепери, като си спомни в какво състояние се намираше, когато дойде в Пенсилвания миналия септември. Не само че бе изпаднал в по-тежка депресия от когато и да било, но беше започнал да мисли, че и малкото оптимизъм, воля и дори здрав разсъдък, които му бяха останали, изтичат от него като последните зрънца на пясъчен часовник. Трябваше да прави всичко под режим, сякаш се намираше в армия, която се състоеше от един войник — ден подир ден ядеше, търсеше си работа, спеше, къпеше се и се бръснеше под режим, иначе нервите му нямаше да издържат. Вероятно доктор Кримлър, психиатърът, който го лекуваше в Ню Йорк, би одобрил това. Двамата бяха разговаряли по този въпрос няколко пъти. Робърт: „Съвсем определено мисля, че ако хората не изчакваха да видят как постъпват другите около тях, всички ние бихме откачили.“ Доктор Кримлър сериозно и убедено: „Режимът, за който говорите, всъщност не е режим. Това са навиците, които човечеството е придобило през вековете. Нощем спим, а денем работим. По-добре е да се храним по три, а не по един или седем пъти на ден. Вие сте прав, тези навици спомагат за добро психично здраве.“ Но това обяснение не задоволи напълно Робърт.