Лъвовете на Ал-Расан

Излязоха на двора, където ги чакаха приятелите им — само малка част от многото. Елиане бет Данел, майката на Джехане, беше дошла да уважи празника му и той я поздрави първа. Дъщерите му пърхаха наоколо като тънкокраки кобилки, настаняваха гостите, а после се завтекоха с кикот към кухнята.

— Закълнете се всички да не обелвате дума, че сладките са прегорели! — каза Мариса, когато момичетата се скриха в къщата.

Гръмна смях. Алвар потърси с поглед ибн Хайран и го видя да сяда на един стол в дъното на градината, където можеше да протегне удобно крака си.

Дина и Разел излязоха от къщата, тържествено понесли изненадата си на сребърни подноси. Никой не каза дума за сладките. Алвар, за когото дъщерите му бяха олицетворение на всички прелести, земни и небесни, беше във възторг и не го криеше. Мариса се грижеше чашата му да не остава празна.

Вдигаха наздравици за него няколко пъти, а той се шегуваше, както го изискваше случаят, че може би вече е време да седне край огъня, но не може да си го позволи, докато не продаде добре стоката си. Двете девойчета направиха сърдити гримаси.

Амар от ъгъла си заяви, че те с Елиане още не са готови да отстъпят мястото си до огъня и че Алвар трябвало да си изчака реда.

Следобедът се изнизваше. Когато приятелите му станаха да си вървят, Алвар беше трогнат и малко изненадан от топлотата, с която го прегръщаха. Още не можеше да свикне с мисълта, че вече има пораснали дъщери и любяща съпруга и че толкова хора го обичат и уважават. Дълбоко в себе си той все още се чувстваше същият младеж, който яздеше от Карказия с нелепо вдигнати стремена в отряда на Родриго Белмонте.

Изглежда, беше пил повече, отколкото беше свикнал. Мариса беше виновна. Явно беше решила, че днес това ще му се отрази добре. Той си спомни, че на сбогуване прегърна и целуна нежно Елиане, а тя го потупа по бузата. Още преди години се беше чудил, когато разбра, че тя се отнася към него с искрена симпатия. Огледа се наоколо. Момичетата ги нямаше, близнаците на Джехане и Амар също. Сигурно бяха в къщата и правеха някоя пакост. Той очакваше всеки момент отвътре да се чуят писъци.

В двора вече беше тъмно и малко хладно. Мариса беше донесла шалове за себе си и за Джехане, която беше завела майка си у дома и се беше върнала при тях. Запалиха свещите. Алвар си даде вид, че иска да помогне, но Джехане го бутна обратно на стола.

Алвар остана така няколко секунди, но сякаш нещо го тласна да стане и да отиде при Амар с бутилката и чашата си. Чашата на ибн Хайран беше почти празна. Алвар я напълни.

— Бъди жив и здрав, приятелю — усмихна се Амар и вдигна чашата. — Пожелавам ти много любов и щастие.

Алвар кимна.

— Ще направиш ли нещо за мене? — попита той. — Знам, че е празник, но момичетата са вътре и можем да не се боим, че ще ги разочароваме.