Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
В подножието на хълма под тях бяха застанали по няколко войници от двете армии, едни срещу други. Джехане познаваше джадитите — Лаин, Мартин, Лудус. Хората на Родриго. Присъствието им не беше необходимо — достатъчен беше и кралският вестоносец на хълма, а в тази война традицията се съблюдаваше.
Джехане усети как горчивината отново се надига у нея. Такива бяха хората. Войната си беше война, дива и жестока, но дори и муардите уважаваха жезъла и знамето на пратеника.
— Ще дойде ли някога време, когато да се родиш жена няма да е проклятие? — проговори Миранда, без да обръща глава. — Когато ще можем да направим нещо повече от това да стоим отстрани и да сме храбри, докато ги гледаме как умират?
Джехане не отговори нищо. Какво би могла да й каже? До днес не беше мислила, че да си жена е бреме. Може би беше имала повече късмет — със семейството, приятелите, професията си. Днес не мислеше така. Днес трябваше да се съгласи с правотата на Миранда Белмонте. Не беше никак трудно, докато стоеше на бруления от вятъра хълм.
Под тях се чу шум. Нещо беше развълнувало двете армии. Виковете и звънът на оръжие се сляха в мощен тътен.
От север и от юг през равнината край Силвенес един към друг яздеха двама мъже.
Никой не ги придружаваше и затова никой не чу какво си казаха Родриго Белмонте и Амар ибн Хайран, когато спряха един срещу друг, сами в целия свят.
Миг по-късно двамата слязоха от конете и ги пратиха обратно по същия път, по който бяха дошли. Когато се обърнаха един към друг, Джехане видя Амар да изрича нещо и Родриго да му отговаря; после спуснаха забралата на шлемовете.
И едновременно свалиха кръглите си щитове и измъкнаха мечовете.
Шлемът на Родриго беше украсен с орел, този на Амар — с преплетени лозови вейки. Джехане знаеше това, макар да не можеше да ги види. Слънцето беше слязло ниско и светеше зад тях — два силуета, сами един срещу друг.
„Грешно ли е да обичаш двама мъже?“, беше попитала тя онази нощ край реката.
Без да откъсва поглед от равнината, Миранда скръсти ръце на гърдите си, сякаш се опитваше да задържи нещо, което се мъчеше да се изтръгне. Същият жест, който Джехане помнеше от онова лято в Орвила, когато Родриго гледаше опожареното село. Запита се дали двамата с Амар ще имат достатъчно време да си изградят еднакви привички и жестове. Да създадат свое дете, което да обичат, както жената до нея и мъжът долу обичаха синовете си.
„Никога няма да ми стигне времето“, беше казала на Амар.
Тя видя как Родриго се устреми в атака и в последния миг мълниеносно отклони острието, за да нанесе удар от неочаквана посока. Амар отрази удара с плавно движение, леко и изящно като коприната на Хусари, като стих, като глътка хубаво вино в края на дълъг ден. И светкавично премина в нападение, нанасяйки мощен удар, който Родриго, бърз като котка, успя да отбие с щита си.
Двамата се отдръпнаха, без да свалят очи един от друг, дебнейки се изпод забралата на шлемовете. Джехане затвори очи.
От хиляди гърла се изтръгна въздишка на почуда, нетърпение и възторг.
Когато отвори очи, Джехане видя до себе си Хусари. Той плачеше, без дори да се опитва да скрие сълзите си.
Тя го погледна, но не се реши да заговори. Беше си обещала нещо. Зарекла се беше да не плаче. Докато не свърши всичко. Докато бързите коне на времето не прелетят край тях, отнасяйки тези последни мигове.
Двамата бяха равни и го знаеха. Отчаяното желание да живее му помогна да заглуши в сърцето си гласа на привързаността и съжалението, да не му позволи да го обсеби.
Трябваше да остане жив. Там, на хълма, стоеше една жена. Там беше любовта.
Той с лекота парира един нисък удар и със същото движение атакува. Отговорът беше блестящ и изящен. Никога не беше срещал такъв противник. Не беше заставал срещу равен. Можеше ли това да се нарече танц? Или може би прегръдка?
Тялото се движеше само, по-бързо от мисълта. Движенията изпреварваха въображението. Умът сякаш се рееше някъде отстрани, за да се включи само когато трябваше да отбележи нещо. Миг на слабост, на колебание.
Нямаше слабост, нито колебание. Той и не беше очаквал подобно нещо.