Лъвовете на Ал-Расан

Цялото пристанище се беше оживило. Вестта сигурно щеше да обиколи цяла Сореника още преди Алвар да си е стигнал у дома, ако не побързаше.

Той тръгна бързо, почти тичешком, като от време на време забавяше крачка, за да благодари за поредното пожелание. Не искаше близките му да научат новината от чужди хора. Днес в дома му се бяха събрали хора, които трябваше да предупреди, да защити от удара, доколкото беше възможно.

Той самият имаше нужда от това.

Стиснал здраво писмото, Алвар хукна. Хората го поглеждаха смаяно, но вече имаше и други, които тичаха, за да разнесат вестта.

Външната врата на къщата беше отключена. Той влезе, но не видя никого. Сигурно всички бяха в двора и го чакаха. Спря пред огледалото и се загледа в отражението си. Тъмнокос мъж със старомодна брадичка, започнал вече да се прошарва. И блед като платно. Ако беше някой от пациентите му, щеше да нареди незабавен отдих. Можеше да получи удар.

Чу шум от кухнята и тръгна нататък. Жена му беше там, все още облечена като за работа, и проверяваше сладките, които момичетата бяха опекли. Дори и сега, след онова, което току-що беше чул, той не можа да не поблагодари на бога и на луните за този безценен дар — любовта — с който го бяха удостоили така незаслужено.

Той се изкашля и жена му се обърна.

— Закъсня — усмихна се тя. — Дина заплашваше, че… — Какво се е случило?

Как да го изрече?

— Ал-Расан е паднал.

Гласът му отекна гръмко като в долината Емин ха’Назар.

— Целият полуостров е джадитски.

Жена му се подпря на масата до огнището, после ненадейно пристъпи към него, обви ръце около шията му и облегна глава на гърдите му.

— O, скъпи! — промълви тя. — О, Алвар, сигурно ти е много тежко. Какво мога да ти кажа?

— Всички ли са тук?

— Почти. О, Алвар, как ще им кажеш? — попита Мариса бет Резони, дъщерята на неговия учител, майката на децата му, светлината на дните и нощите му.

— Какво да каже? — попита Джехане, която в този миг влезе в кухнята. — Какво е станало? Някое от децата?

— Не, не е това — отвърна Алвар и не можа да продължи.

Гледаше безмълвно жената, която винаги беше обичал. Която винаги щеше да обича повече, отколкото би могъл да изрази с думи, до самата си смърт. Със среброто в косите и смекчените от възрастта черти тя още си оставаше същата необикновена, смела жена, с която преди толкова години беше преминал Серанските планини на път за Рагоса. В коридора се чуха други познати стъпки.

— Тук сме, в кухнята — обади се Алвар. Всъщност така може би беше по-добре.

Амар, който днес беше без бастун, спря на вратата, после се приближи и застана до жена си. Погледът му се спря върху нея, после върху Алвар и Мариса. Той сложи ръка на рамото на Джехане и изрече с красивия си глас: