Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Това можеше да се очаква.
Всъщност път за отстъпление нямаше. Нито честта, нито гордостта, нито законите на войната го позволяваха. Тежестта на вековете се беше стоварила върху смъртните.
Тази сутрин Джехане се събуди преди Амар и остана да лежи неподвижно, взирайки се в него, опитвайки се да разбере как се беше стигнало дотук, как боговете и времето ги бяха довели до този миг. Чу как отвън мъжете в лагера се раздвижиха. Скоро щеше да започне утринната молитва.
Точно преди да се събуди видя насън Мазур, принца на киндатите, който от половин година беше мъртъв. Още си го представяше как излиза от Рагоса и се отправя към лагера на джадитите. Откъде мъжете намираха сили да направят подобно нещо?
Муардите бяха дошли в Ал-Расан същата есен. По-късно, през зимата, се разбра как тези две събития — преминаването на Язир през пролива и предаването на бен Аврен на джадитите — са свързани. Някакви невидими нишки се бяха съединили, за да се изпълни предначертаното. Последният прощален подарък на Мазур за царя на Рагоса.
Разказваха се ужасни истории за онова, което кралица Фруела наредила да му направят, след като побелелият киндатски министър отишъл невъоръжен в лагера й. Джехане знаеше, че и най-страшните разкази не са далеч от истината. И с болка съзнаваше, че муардите биха направили същото, ако те бяха пред стените на Рагоса.
„Кои са враговете ми?“
Как можеше човек да се издигне над омразата във времена като тези?
Амар още спеше. Как можеше да спи? Тя се изкушаваше да прокара пръсти по лицето му — по очите, устните, правия нос — като сляпа, за да го запомни. Тръсна глава и отпъди тази мисъл. Дишането му беше тихо и бавно. Едната му ръка съвсем по детски лежеше на гърдите.
Той можеше да умре днес. Ако не той, щеше да умре Родриго.
Все пак се беше стигнало дотук. Дали смъртните не бяха само играчки в ръцете на боговете, които почитаха?
Между пратениците на Ашар и Джад беше уговорено, че вождовете на двете армии ще се срещнат в двубой преди битката, за да почерпят сила от своите богове и да си осигурят подкрепата им. Един от най-древните ритуали на войната.
Дали двамата бяха подозирали, че този ден ще дойде? Бяха ли го почувствали онази сутрин в кралската градина на Рагоса, когато за пръв път се погледнаха в очите? Тогава те отказаха да се бият. Там можеха да откажат и да се сражават един до друг.
В този миг, взирайки се в спящия си любим, Джехане се зарече да не плаче. Лесно беше да се скриеш зад сълзите. Но онова, което щеше да се случи днес, не позволяваше път за бягство.
Амар отвори очи внезапно, сякаш не беше заспивал. Сини и живи, същите на цвят като нейните. Погледна я и тя видя как в погледа му мигновено се пробуди съзнанието за онова, което трябваше да се случи този ден. Първите му думи бяха за нея:
— Джехане, ако не се върна, трябва да заминеш с Алвар. Той може да те отведе при родителите ти. Няма да има къде другаде да идеш, обич моя.
Тя кимна безмълвно. Не намери смелост да заговори. Наведе се над него и го целуна по устните, после положи глава на гърдите му, вслушвайки се в биенето на сърцето му. Когато по-късно излязоха от шатрата, разговаряха само за дребни, несъществени неща — преструваха се, че светът този ден е нормален.
„Няма къде другаде да идеш, обич моя.“
Залязващото слънце ту се скриваше зад облаците на хоризонта, ту изплуваше отново. Джехане зъзнеше, а само след миг я заливаха горещи вълни, докато стоеше на ветровития хълм редом с Миранда Белмонте д’Алведа и се взираше в полето между двете армии.
Алвар де Пелино, вестоносец на Валедо, облечен в бяло и златно, съпровождаше Миранда. С тях беше и Хусари, комуто Рамиро беше разрешил да придружи пратеника му.
Сега Хусари беше комендант на Фезана на служба на Валедо. Джехане не го упрекваше. Той беше предпочел Рамиро пред муардите, избирайки по-малкото зло във време, когато всички трябваше да направят своя избор. Изглежда, Зири беше решил друго, защото не беше напуснал Рагоса с хората на Родриго. Джехане го разбираше. Той не би се сражавал под знамето на хората, убили родителите му. Тя нямаше представа какво е станало с него — по време на война човек губи следите на хората.
Двете армии под тях бяха горе-долу с еднаква численост. Теренът беше равен. Ако тези условия не бяха изпълнени, никой от двамата командири не би се съгласил да доведе войската си тук.
Ритуалните двубои между хората на Ашар и Джад се провеждаха рано сутрин или преди залез — в миговете, когато слънцето и звездите са в равновесие. В небето на изток се виждаше само една луна, бялата, клоняща към пълнолуние. Джехане с горчивина си помисли, че не й е мястото тук — да нарушава грижливо обмислената хармония между двете крайности.