Лъвовете на Ал-Расан

Бен Пелино беше добре познат и обичан в Сореника. Колкото и да бързаше, успя да стигне залива доста късно. На всеки няколко крачки трябваше да спира и да си разменя любезности с кого ли не. Невероятно беше колко много хора го спираха с пожеланието луните да са благосклонни към него по случай четиридесетия му рожден ден. Киндатите с техните рождени таблици обръщаха много повече внимание на такива дни от сънародниците му на север. Това беше едно от нещата, с които трябваше да свикне.

Алвар постепенно осъзна, че не друг, а дъщерите му са се постарали всички да разберат за рождения му ден. С малко печална усмивка той благодареше за добрите пожелания и се съгласяваше с шеговитите намеци, че младостта е останала зад гърба му.

На млади години беше имал доста бурен живот и хората знаеха нещичко за това. Коннник, дори кралски вестоносец, накрая той бе напуснал полуострова, беше приел киндатската вяра и бе започнал да изучава медицина.

Като лекар беше много търсен — спокоен, умел, вдъхващ доверие. С вярна ръка и точно око на хирург. Наемническите части в Батиара неведнъж се бяха опитвали да го привлекат на работа при тях, но той не се съгласи да отиде в армията. От време на време приемаше да поработи в двора на принца — израждаше деца, лекуваше подагра, премахваше перде на очите — но стоеше настрана от войската. Бен Пелино спокойно обясняваше на онези, които го питаха, че ако е искал да ходи на война, е щял да си остане Конник в армията на Рамиро Великия в Еспераня.

Той беше лекар и работата му беше да бди над живота. И никога не би приел доброволно да влезе в досег с войната, която беше царство на смъртта.

Жена му обаче го правеше. Тя също беше лекар — дори по-добър от него според някои, защото беше обучавана още от дете от прославения си баща — но от време на време се включваше в някоя кампания. На бойното поле човек виждаше рани и страдания, които разширяваха и задълбочаваха знанията на лекаря. Навремето го беше правил и баща й.

Алвар се освободи от поредния доброжелател и си каза наум, че няма да е зле да се поскара на дъщерите си, когато се прибере у дома. Не им беше работа да занимават всички с напредналата му възраст! И без това не му личеше, че е на четиридесет — всички го казваха. Още не беше готов да се превърне в улегнал и солиден стълб на обществото. Освен ако не го налагаше необходимостта да държи в пътя двете си дъщери, които започваха без време да се момеят. Впрочем, съмнително беше, че от това ще има някаква полза.

От друга страна, решението днес да празнуват беше тяхно и те цяла седмица се готвеха. Изгониха готвача от кухнята и сами се заеха да приготвят сладкишите. Жена му, която също като него предпочиташе да посрещнат събитието без много шум, се опита да ги усмири, но напразно. Когато момичетата си наумяха нещо, беше безполезно да ги разубеждаваш.