Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
На онзи хълм на изток го чакаше любовта.
Една нощ по време на онзи поход, когато бяха издебнали стария разбойник ибн Хасан, Джехане беше седнала край огъня при войниците и беше изпяла една киндатска песничка.
Внезапно се препъна и политна назад. Почувства, че пада, и изруга. Не биваше да се разсейва. А беше забелязал камъка и мислеше да го използва!
Извъртя се светкавично, хвърли щита и се подпря на една ръка. Мечът му посрещна мощния удар на противника и го отклони.
Той се претърколи, използвайки силата на удара, и се озова точно където трябва. Грабна щита и скочи на крака с едно-единствено гъвкаво движение. Тъкмо навреме, за да отбие следващия мълниеносен удар. Падна на едно коляно и замахна с меча с все сила. За малко да успее. Едва не заби меча си в земята. Двамата бяха равни и го знаеха. Още от първата им среща в Рагоса, в онази градина с уловения ручей.
Колко хубаво би било, ако можеха да оставят оръжията в потъмнялата трева. Да се махнат от това място, от онова, което ги заставяха да направят. Да подминат развалините, да прекосят реката и да навлязат в горите отсреща. Да намерят горски извор, да измият раните си и да пият от студената вода, а после да седнат под дърветата, да слушат вятъра и да мълчат, докато лятната нощ не се спусне върху тях.
Не и в този живот.
Сега трябваше да използва ума си и щита си.
Колко по-добре би било, ако можеше да мрази мъжа, който се опитваше да убие Родриго! Но той беше същият, чието предупреждение беше спасило живота на Диего. Не беше длъжен да го прави. Той беше ашарит, а сега и командир на тяхната армия, каид.
Но тя никога не беше чула Родриго да говори за друг мъж — дори и за Раймундо, който отдавна беше мъртъв — така, както говореше за Амар ибн Хайран. Как яздел, как държал меча, как кроял планове и се шегувал, как говорел за историята, географията, качествата на хубавото вино. Как пишел стихове.
— Стихове ли?
Миранда си спомняше, че бе изрекла това с убийствен сарказъм.
Родриго обичаше поезията, имаше усет за нея. Имаше навика в леглото да я тормози с разни стихчета. Тогава тя слагаше възглавницата на главата си.
— Да не си влюбен в него? — веднъж го попита тя и като че наистина я жегна ревност.
— Може и така да се каже — отвърна Родриго след кратък размисъл. — Не е ли странно?
Сега на този хълм край Силвенес Миранда си мислеше, че не е странно. Слънцето й пречеше да ги вижда добре. Имаше мигове, в които не можеше да ги различи. Мислеше си, че би познала Родриго сред всички мъже на земята, но сега той беше в доспехи, далеч от нея, просто силует на фона на кървавата светлина. Двамата мъже се приближаваха, сменяха местата си и се раздалечаваха. Не беше трудно да ги сбъркаш в този танц, водещ към смъртта.
Не беше готова да го загуби. Да остане сама.
Вятърът беше причината за сълзите в очите й. Тя ги избърса с опакото на ръката си и хвърли поглед към жената до себе си. Джехане бет Исхак стоеше със сухи очи, бледа като платно, без да отмества поглед от онова, което се разиграваше долу. Внезапна мисъл прободе Миранда: „Ние имахме своите години. Аз знам какво губя. А тя дори не е имала време да се запаси със спомени срещу мрака.“
Чия загуба щеше да е по-тежка? Имаше ли мярка за тези неща? И ако имаше, какво от това?
— Обич моя! — прошепна тя като молитва. — Не ме напускай още!