Лъвовете на Ал-Расан

Колко по-добре би било, ако можеше да мрази мъжа, който се опитваше да убие Родриго! Но той беше същият, чието предупреждение беше спасило живота на Диего. Не беше длъжен да го прави. Той беше ашарит, а сега и командир на тяхната армия, каид.

Но тя никога не беше чула Родриго да говори за друг мъж — дори и за Раймундо, който отдавна беше мъртъв — така, както говореше за Амар ибн Хайран. Как яздел, как държал меча, как кроял планове и се шегувал, как говорел за историята, географията, качествата на хубавото вино. Как пишел стихове.

— Стихове ли?

Миранда си спомняше, че бе изрекла това с убийствен сарказъм.

Родриго обичаше поезията, имаше усет за нея. Имаше навика в леглото да я тормози с разни стихчета. Тогава тя слагаше възглавницата на главата си.

— Да не си влюбен в него? — веднъж го попита тя и като че наистина я жегна ревност.

— Може и така да се каже — отвърна Родриго след кратък размисъл. — Не е ли странно?

Сега на този хълм край Силвенес Миранда си мислеше, че не е странно. Слънцето й пречеше да ги вижда добре. Имаше мигове, в които не можеше да ги различи. Мислеше си, че би познала Родриго сред всички мъже на земята, но сега той беше в доспехи, далеч от нея, просто силует на фона на кървавата светлина. Двамата мъже се приближаваха, сменяха местата си и се раздалечаваха. Не беше трудно да ги сбъркаш в този танц, водещ към смъртта.

Не беше готова да го загуби. Да остане сама.

Вятърът беше причината за сълзите в очите й. Тя ги избърса с опакото на ръката си и хвърли поглед към жената до себе си. Джехане бет Исхак стоеше със сухи очи, бледа като платно, без да отмества поглед от онова, което се разиграваше долу. Внезапна мисъл прободе Миранда: „Ние имахме своите години. Аз знам какво губя. А тя дори не е имала време да се запаси със спомени срещу мрака.“

Чия загуба щеше да е по-тежка? Имаше ли мярка за тези неща? И ако имаше, какво от това?

— Обич моя! — прошепна тя като молитва. — Не ме напускай още!