Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Бащата дълбоко въздъхна.
— Няма друг изход — каза той.
— Знам — отвърна майката. — И все пак… искаше й се да я погребем хубаво. Винаги ми е говорила за това.
Том хвърли поглед към тях.
— На обществени разноски ли? — попита той.
— Да. — Бащата тръсна бърже глава, сякаш да се върне към действителността. — Не стигнаха парите. Не можехме да поемем ние разноските. — Той се обърна към майката. — Не тъжи. Колкото и да си блъскаш главата, колкото и да мислиш, нищо няма да измислиш. Няма пари. Балсамиране, ковчег, пастор, гроб… Една десета от парите за това няма да можем да платим. Каквото можахме, направихме.
— Знам — отговори майката. — Но просто не мога да забравя как тя винаги говореше, че иска погребението й да бъде хубаво. Е, няма що, трябва да се примирим… — Майката дълбоко въздъхна и изтри с пръсти ъглите на устата си. — А съдебният лекар е добър човек. От време на време повишава глас, ала все пак е добър.
— Да — каза бащата — Той говори с нас откровено.
Майката прокара ръка по косите си, мускулите на лицето й се издуха.
— Трябва да вървим — рече тя. — Трябва да изберем хубаво място за нощуване. Да намерим работа и да се наредим. Защо да морим от глад дечицата? Мама не обичаше тъй. На погребенията тя винаги сладко си похапваше.
— Къде ще вървим? — попита Том.
Бащата вдигна шапката си и се почеса по главата.
— В някой лагер — каза той. — Докато не намерим работа, не бива да харчим последните си пари. Карай на края на града.
Камионът премина няколко улици и градът остана зад него. До един мост пътниците видяха много палатки и колиби. Том каза:
— Хайде да спрем тук. Да чуем какво приказват, да разберем има ли някъде наблизо работа. — Той премина едно стръмно, прашно нанадолнище и спря камиона на края на лагера.
В разположението на лагера нямаше никакъв ред; колиби, коли, малки сиви палатки бяха пръснати безразборно. Най-близката колиба беше просто отчайваща. За южна стена й служеха три листа ръждясало рифеловано желязо, за източна — стара правоъгълна черга, закована за две дъски, за северна — парче насмолен картон и парче скъсан брезент, а за западна — шест торби от зебло. Вместо покрив колибата имаше плет от неодялани върбови клони, а върху тях бе натрупана трева. Откъм стената, която бе направена от торби, край входа безредно бе натрупана всякаква покъщнина. Един газен петгалонов бидон служеше за печка, отстрани на него стърчеше ръждясалата извивка на кюнец. Един голям затворен съд за пране беше опрян с дългата си страна в стената, а наоколо имаше цяла колекция сандъци: едни служеха за столове, а други — за маси. До колибата стоеше стар форд — модел „Т“ — с едноосно ремарке. И всичко говореше, че хората тук са се отпуснали, отчаяли.
По-далеч се виждаше една малка палатка, посивяла от дъждовете, но чистичка, спретната; и сандъците там бяха грижливо наредени край стените. Между полите на вратата й се подаваше кюнец на печка, пред входа й беше пометено и поръсено с вода. На един от сандъците стоеше кофа с натопени дрехи за пране. До палатката бе спряна лека кола модел „А“ със собственоръчно направено ремарке-спалня. Всичко тук беше подредено и прибрано.
Следващата палатка бе грамадна, окъсана; брезентът висеше на парцали, закърпени тук-таме с тел. Полите й бяха отметнати, вътре имаше четири широки дюшека. На едно въже, опънато край южната стена, се сушаха розови памучни рокли и няколко чифта работни комбинезони. В лагера имаше всичко четиридесет палатки и колиби и до всяко жилище стоеше кола. Няколко деца отначало разгледаха пристигащия камион отдалеч, а после цялата им компания дойде по-близо до него — босоноги, само по комбинезони, с посивели от праха коси.
Том спря камиона и погледна баща си.
— Неприветливо място — каза той. — Какво ще кажете, да отидем другаде?
— Какво приказваш! Трябва първо да разберем всичко — отговори бащата. — Да попитаме как стои въпросът с работата.
Том отвори вратата на кабината и слезе от колата. Членовете на семейството, които седяха горе, скочиха на земята и почнаха любопитно да се оглеждат наоколо. Рути и Уинфийлд по навик, придобит от тях по пътя, взеха кофата и тръгнаха към върбите, зад които трябваше да има вода; редицата деца се разкъса пред тях и след като те минаха, отново се съедини.