Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Чакат за консулт още една знаменитост, от университета „Джонс Хопкинс“. След пристигането му ще хвърлят ези-тура и ще разберат какво да правят.
— Наистина ли има изгледи да оживее? Как ти се стори от тона му? — Тя все още ме държеше за ръкава.
— Отде да знам? — кипнах изведнъж и издърпах ръкава си от ръката й.
— Ако разбереш нещо — когато и другият доктор дойде, — нали ще ми кажеш? — примоли се смирено тя и спусна ръката си.
— Защо не си вървиш у дома, ами се въртиш тук като призрак? Хайде върви си в къщи!
Тя отказа с глава все тъй смирено.
— Казваше, че отдавна трябвало да го насадят, а сега висиш тук и губиш от съня си. Я се прибирай.
Тя пак завъртя глава.
— Ще чакам.
— Като си глупава, чакай.
— Нали ще ми кажеш, когато се разбере нещо?
Без изобщо да отговоря на въпроса й, аз тръгнах към стълбата и се качих горе при семейство Старк. В атмосферата там нямаше промяна.
След малко влезе сестрата и съобщи, че се очаква самолетът да кацне на летището след трийсет-четирийсет минути. После дойде още веднъж, за да ми каже, че ме викат на телефона.
— Кой ме търси? — попитах я.
— Някаква жена — отвърна сестрата, — не си каза името.
Досетих се кой може да бъде и когато слязох долу и взех слушалката, оказа се, че не съм се излъгал. Обаждаше се Ан Стантън. Не бе успяла да издържи повече. Тя не ме хвана за ръкава, защото се намираше в апартамента си на няколко мили от мен, но гласът й направи почти същото — вкопчи се в мен. Казах й, каквото знаех, и отговорих на няколкото повтарящи се въпроса. Тя ми благодари и се извини за безпокойството. Непременно искала да разбере какво става. Цяла вечер звъняла в хотела, мислейки, че ще се върна, а после се сетила да позвъни в болницата. Нямало кого другиго да попита. Когато се свързала с болницата, попитала какво е състоянието на Том, но й отговорили уклончиво.
— Така че нали разбираш — обясни тя, — нямах друг избор, освен да потърся теб.
Казах й, че я разбирам напълно, след което затворих телефона и се качих пак горе. В чакалнята и сега нямаше никаква промяна. И промяна не настъпи до четири часа сутринта, когато Шефа, който седеше в креслото, вперил поглед в изкуствените пънове, вдигна рязко глава, както прави задрямало куче, когато чуе звук, който само то долавя. Само че Шефа не дремеше. Той чакаше напрегнато този звук. Вслуша се внимателно за секунда, после скочи на крака.
— Идат! — възкликна дрезгаво. — Идат!
Накрая и аз чух този звук — далечния вой на сирената на мотоциклетния ескорт. Самолетът беше кацнал.
След минута се появи сестрата и съобщи, че доктор Бърнъм е вече при доктор Стантън. Не знаеше колко време ще продължи консултът им.
След първия звук на сирената Шефа не седна повече. Той стоеше насред стаята с вдигната глава и се вслушваше в сирената, която виеше и замираше, виеше и замираше, а после в стъпките, които се разнесоха по коридора. Не седна и след това. Закрачи напред-назад из стаята. Отиде до прозореца, дръпна пъстрите кретонени завеси и погледна тъмната тревна площ, отвъд която в мъглата блещукаше самотна улична лампа. После се върна до камината, където при обръщането събра килимчето с краката си. Крачеше с ръце на гърба, с паднал над очите кичур и мрачно отпусната глава, която леко се поклащаше насам-натам.
Аз отново прелиствах илюстрованите списания, но тези тежки стъпки, хем нервни, хем отмерени, разбудиха нещо в подсъзнанието ми. Ядосах се, както се ядосва човек, когато се мъчи да си спомни нещо, а то непрекъснато му убягва. Но накрая си спомних: тежките стъпки — напред-назад, напред-назад като на звяр в клетка — зад стената в провинциалния хотел. Да, точно така.
Той все още крачеше, когато нечия ръка натисна отвън дръжката на вратата. При този звук, със самото натискане на дръжката той обърна глава към вратата и замря като пойнтер. Влезе Адъм — право в клещите на неговия поглед.
Шефа облиза долната си устна, но се въздържа да попита каквото и да било.
Адъм затвори вратата след себе си и направи няколко крачки.
— Доктор Бърнъм прегледа момчето и проучи рентгеновите снимки — каза той. — Неговата диагноза съвпада напълно с моята. Вие вече знаете каква е тя. — Той млъкна, сякаш очакваше някакъв отговор.
Но отговор нямаше, нямаше дори помен от отговор и Шефа продължаваше да стиска Адъм в клещите на погледа си.
— Може да се действува по два начина — продължи той. — Единият е консервативен, другият — радикален. Консервативното лечение означава да сложим болния на екстензия, в гипсово корито и да чакаме един или друг изход. Радикалният начин предполага незабавна хирургическа намеса. Искам да подчертая, че това е много труден избор, който изисква специални познания. Затова искам да разберете колкото е възможно по-добре положението.