Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– Принцеса Елин Галантиус получи заповед да се предаде – изтъкна елфът.
– Кралица Елин Галантиус не е на този кораб, нито на някой от другите във флота ни. Всъщност кралицата не е дори на брега, нито в съседните земи. Така че Майев е била толкова път за нищо. Ще оставим армадата ви невредима, ако сте съгласни да ни върнете жеста.
Елфът му се присмя.
– Думи на страхливец, съзнал, че врагът го превъзхожда числено. Думи на изменник.
Роуан му отвърна с бледа усмивка.
– Да видим какво има да ни каже Майев.
Елфът се изплю във водата. И лодката се върна в прегръдката на армадата.
За миг Роуан си спомни последните си думи към Дориан, преди да го изпрати да обгърне с щит поверените му кораби.
Моментът за извинения беше минал. Елин или щеше да се върне, или... не си позволяваше да обмисля другия вариант. Но поне можеха да й спечелят възможно най-много време. Да се спасят с бой – заради нея и заради бъдещето на армадата.
Лицето на Дориан бе разкрило същите мисли, когато стисна ръката му и промълви:
– Хич не е трудно да умреш за приятелите си, нали?
Роуан не си направи труда да го уверява, че ще оцелеят.
Кралят беше обучен в изкуството на войната, макар и още да не го беше упражнявал на практика. Вместо това му се усмихна мрачно и каза:
– Не, не е трудно.
Думите отново отекнаха в съзнанието му, докато изпращаше с поглед посланическата лодка. И за всеки случай, за да си открадне поне малко време, подсили допълнително щитовете им.
Слънцето се беше откъснало напълно от хоризонта, когато отговорът на Майев пристигна.
Но не с вестоносец в лодка.
Нахлу със залп стрели, толкова многобройни, че затулиха светлината в дъговидния си полет през небето.
– Щитове! – изрева Роуан не само на магьосниците, но и на войниците, които вдигнаха очукани щитове над главите си, за да се предпазят от черния дъжд.
Стрелите попаднаха в целта си и магията му се загърчи под ударите им. Върховете им бяха обвити в друга магия и Роуан стисна зъби в напън да я възпре. Откъм някои от другите кораби, където щитът му не беше толкова силен, се чуха писъци.
И армадата на Майев запълзя към тях.
64.
Тялото на Елин не беше тяло.
Осъзна го единствено защото в пустия, прибулен сумрак Манон имаше тяло. Почти прозрачно, призрачно тяло, но... все пак тяло.
Зъбите и ноктите на вещицата просветваха в смътната светлина, докато се взираше във виещите се сивкави мъгли.
– Какво е това място?
Огледалото ги беше пренесло... някъде.
– Знам колкото и ти, вещице.
Дали времето беше спряло отвъд мъглите? Дали Майев беше прекратила атаката си, научавайки, че я няма на кораба – или въпреки това ги беше нападнала? Елин не се съмняваше, че Роуан ще удържи фронта възможно най-дълго, както и че двамата с Едион ще поведат армията й. Но...
Независимо дали вещерското огледало беше Ключалката, която търсеха, очакваше да има поне някаква реакция към двата Ключа на Уирда в жакета й.
Но... нищо. Абсолютно нищо.
Елин извади Голдрин. Рубинът му проблесна смътно в мъглата – единственият цвят, единствената светлина.
– Не се отделяй от мен – каза й Манон. – И говори само когато е нужно.
Елин беше съгласна. Под краката им имаше твърда земя, но мъглата я скриваше – маскираше всяко доказателство, че вървяха по сбита пръст... носеше се само приглушеното стържене на подметките им...
– Накъде според теб? – прошепна Елин.
Но така и не им се наложи да решават.
Сучещата се мъгла притъмня и двете пристъпиха една към друга, заставайки гръб в гръб. Край тях се разля черна нощ – заслепи ги.
И тогава – бледа, забулена светлина изплува в мрака пред тях. Не, не пред тях. Приближаваше се. Кокалестото рамо на Манон се заби в нейното и телата им се притиснаха, образувайки непробиваема стена.
Но светлината мъждукаше и се разгръщаше, а в ядрото й се появяваха фигури. Придобиваха форма.
Щом цветното светило ги погълна и стана съвсем осезаемо, Елин проумя три неща.
Фигурите пред тях нито ги виждаха, нито ги чуваха, нито ги усещаха.
И се намираха в миналото. Преди хиляда години.
И пред тях стоеше Елена Галантиус, коленичила насред черен, пустеещ планински проход. Носът й кървеше, сълзите й се търкаляха по мръсното й лице и капеха по бронята й. Застанала бе пред обсидианов саркофаг.
По черната му повърхност с бледосин огън горяха Знаци на Уирда. А в средата му... Окото на Елена. Амулетът беше инкрустиран в камъка и златото му сияеше с девствен блясък.